В Милано попаднах по една непредвидена случайност. Полетът ми беше Дубай – Милано – София, но в деня на полета разбрах, че летище Малпенса (Милано) чинно си е планирало стачка на персонала точно когато аз трябва да летя за София. Лошо няма. Al Italia поемаха разходите по престоя на ощетените пътници като им осугуряват преспиване в Милано за тяхна сметка. Аз пък за никъде не бързах и негласно подкрепих стачните действия. Наредих се на опашката за влизане в Италия. Засуканият италианец на гишето се опита да ме отклони от верния път. Прекачването за България било в транзитния терминал. Аз обаче не се лъжа току-така. С ваучър за хотел и паспорт в едната ръка и 10 кила ръчен багаж в другата гордо прекрачик от ничията територия направо в Милано, модната столица на Италия. Ориентираха ме как да стигна до хотела; автобус до централната гара, после зелената линия на метрото и хоп - там съм. Сама себе си учудих колко добре се справих в град където английският е толкова разпространен, колкото да речем е суахили... Италианците явно се имат за уникални и живеят с идеята, че всеки уважаващ себе си човек трябва да говори италиански. Кой може да ги вини, все пак аз съм в тяхната страна, да се оправям както мога.

Освежих се набързо. Рецепционистът на хотела беше така любезен да ми даде карта на Милано, че даже ми начерта и маршрут, по който да се движа за да оползотворя максимално няколкото часа, с които разполагах. Добре се оправям с карти, така че без проблеми следвах инструкциите. Туристическлата програма включваше една арка, една крепост и Миланската катедрала. От там насетне – свободна програма, демек накъдето ми видят очите.

Щракнах някое и друго кадро на първите два обекта и се насочих към катедралата. Уличките, по които се движех леко ми напомняха за "граф Игнатиев". Не много широки, магазин до магазин.

Странни неща могат да се случат на едно момиче в непознатия, голям град. При мен странностите започнаха под формата на нисък, тантурест италианец на средна възраст, който се материализира от нищото направо до мен с мазна усмивка и неустоимата фраза “Ciao bella!” Аз... бързичко преминах в страничен коловоз... Италианците са известни свалячи, но това беше прекалено бързо... Та аз дойдох в Милано преди не повече от 2 часа! Пропуснах случката покрай съзнанието си и продължих спокойно с разходката.

И ето я накрая самата катедрала. Така и не разбрах как се казва, но това не е от значение. Не бях виждала готическа катедрала на живо, а и каквато и да е друга постройка в този стил, така че останах меко казано, впечатлена. Фасадата и е обсипана с барелефи, изобразяващи библейски сцени. Образите са като истински, почти живи. Сякаш хора и животни са се вкаменили и залепили за фасадата за да красят този шедьовър. Помотах се наоколо, позяпах множеството от хора, които по една или друга причина се мотаеха около катедралата. И ето ти нова изненада... Докато си купувах печени кестени някой зад мен любезно попита “Do you speak English?”. Кой пък беше този сега!? Обърнах се и... видях най-черния негър, когото съм срещала. Сигурно има и по-черни, но в моя живот този оглави класацията. Оказа се, че това е Франки, от не знам коя си африканска държава. Учел не знам какво си в Милано и бил наполовина англичанин. Някак си скорострелно през ума ми премина леко расистката мисъл, че английското у него не е хванало много... Всичко това, а и хиляди други неща научих за Франки докато деликатно се опитвах да го разкарам, но той беше от типа лепки. Някаде в канонадата от приказки даже с патос ми обясни, че съм най-красивата жена, която бил виждал! Е, това вече беше прекалено, макар и по един приятен начин... Явно и чужденците бързо прихващат от плебейското отношение на местните. За около 3 милански часа имах уникалната възможност да разбера, че хич не съм за изпускане! Брей...

Беше през ранния ноември и дните бързо намаляваха. Смятах да се прибера в хотела преди да се е стъмнило. Дочоплих си кестените и потеглих обратно. Не е нужно да споменавам, че някакъв тип пак се завъртя около мен. Какъв им е случая на тия хора? Дали им идва отвътре така и нямах време да разбера. Без особени премеждия се прибрах в хотела. Починах си добре, а на следващата сутрин със свежи сили и същите 10 кила багаж се затътрих към летището.

Хубав град е Милано. Много малко видях, много още има да се види и усети от атмосферата му. Някак си пропуснах даже и прочутата миланска скала, но пък нали трябва да ми е интересно и следващия път, когато Малпенса стачкува.