Сигурно е трудно да се намери човек, който по една или друга причина да не е запознат с романтичността, която се приписва на Венеция и заради която мнозина я наричат "град на любовта". Задушевни каналчета, старинни гондоли, живописни гондолиери..., всичко лъха на пропита със средновековна романтика атмосфера. Жените сме си гламави романтички и аз като жена не мога да пропусна наличието на такъв град. Рано или късно пътят ще ме отведе и до Венеция. И ето, месец юни 2002 година; аз видях Венеция и Венеция видя мен. Докато изчаквахме нашата екскурзоводка уплътнихме времето с разглеждане на двореца на доджите. В разточителен разкож са живели обитателите на двореца. Не са се скъпили нито на злато, нито на скъпа дървесина и най-отбрани платове. Сам по себе си дворецът може да мине и за картинна галерия, чиито платна разкриват живота и схващанията по време на неговия разцвет. Впечатляващо място! Видяхме и прочутия "мост на въздишките". Аз наивно винаги съм смятала, че мостът има нещо общо с любовта, ама то от тая романтика човек се обърква. Всъщност въздишали са не влюбени, а затворници, които са преминавали от съдебната зала в двореца на доджите, през моста на въздишките, към затвора. Сигурно е било по-скоро нещо от рода на ядно пуфтене, но нали италианците са романтици, сторило им се е като просто въздишане.

Изкачихме се и на кулата на площада Сан Марко, която носи белезите на многобройните наводнения и откъдето се разкрива гледка към цялата стара Венеция, защото ние сме именно там. Както впоследствие ни обясни екскурзоводката, много малко хора в действителност живеят там. Нуждата от ежегодни ремонти на сградите, отдалечеността от местоработата в новата част на града, постоянните наводнения, са принудили много от собствениците да се преселят и по този начин са се отървали от хилядите главоболия... Сигурно това е причината доста от сградите да имат опърпан вид. Явно собствениците им са се изтощили финансово или просто сградите стоят безстопанствени. За пръв път във Венеция видях едно много интересно хрумване. Върху фасадите на сгради, които се ремонтират, бяха спуснати платна, изобразяваши абсолютно точно фасадата, такава, каквато ще изглежда след обновяването й. Изображенията са толкова добри, че аз не схванах измамата докато не забелязах издайническо скеле, което леко се показваше иззад платнището. Хитро! Такива платнища впоследствие видях и в други градове, но никъде не бяха така майсторски изпипани, както във Венеция. След разходката из стария град не можах да се оттърва от усещането, че точно тази част на града сякаш много бавно, в унисон с неизбежното потъване, замира. Като изключим площада Сан Марко с катедралата, двореца на доджите и скъпарските кафенета, моста Риалто със сергийките и магазинчетата за сувенири около него и гондолите, Старата Венеция не предлага кой знае какви капани за туриста. Струнният квартет в кафенето на площада свиреше божествено, но какво от това след като в края на юни, в разгара на туристическия сезон кафенето бе полупразно. Гондолиерите също не бяха претрупани с работа. Гондолите, понатруфени като годени цигани, стояха празни в очакване на пасажери. По сергиите май само дребни сувенирчета вървяха... Едно не може да се отрече, сладоледът във Венеция е страшен. Приседнала на бордюра хапнах една фунийка докато се наслаждавах на живата музика, долитаща от кафенето. Съвсем неусетно стана време да отпътуваме към Лидо ди Йезоло, семеен курорт по източното крайбрежие на ботуша, където нощувахме.

Признавам, че има романтична нотка в Старата Венеция; шума на водата из тесните каналчета, малките, живописни мостчета, грациозно извиващи гръб над водните пътища, сградите в уютен старинен стил... По всяка вероятност романтиката на мястото се корени и в това, да има с кого да я споделиш. Дори и единак във Венеция е приятно отморяващо да се разходиш из тесните улички, да помахаш на преминаваща гондола, да помечтаеш да се върнеш пак, и този път не сам... Някаде дълбоко обаче остана привкусът на влага, мухъл и някаква необяснима празнота.