Одрин е най-близкият град до българската граница по пътя за Истанбул и Анкара. Първото ми впечатление за Одрин беше като за един огромен битпазар - теснотия, подсилена от навалица по улиците и сергии и магазинчета тип дюкян, където се предлагаха всякакви стоки. По улица, която на ширина видимо трябва да е еднопосочна се осъществяваше трафик в двете посоки плюс безразборно пресичащи пешеходци...  

Старата част на града е друга работа. Някак си по спретната изглежда; тесни, калдъръмени улички, набързо сковани дървени пейки пред вратите, въобще нещо средно между нашите възрожденски градчета и образът, който предизвиква думата „сокаци”.  И като по типични сокаци ние нещо се пообъркахме. Възрастен турчин веднага ни упъти, дори преди още да сме го попитали. Като ни видя как се шматкаме, сам ни попита къде искаме да отидем. Искахме да стигнем до Селимие.

Най-голямата забележителност в Одрин е огромната джамия Селимие. Построена е по поръка на султан Селим II, чието име носи. Май въпросната джамия е и най-голямата на Балканския полуостров. Минаратета й, погледнати отдолу нагоре сякаш опираха небето. Толкова високи ми се сториха. Както почти всички джамии, освен туристически обект тя е и действащ храм, поради което входна такса няма. Вътре си изглежда като обичайна джамия; просторна и с килим на пода. По интересно беше около джамията, където типично по западняшки, двойки, семейства с деца, приятели бяха насядали по тревата. Някои си правят пикник, други играят табла, трети просто си почиват и приказват. И ние се присъединихме за по един сандвич. Минахме през Одрин като през крайпътен МакДоналдс и малко по-късно вече бяхме отново на път за Истанбул.