Истанбул се оказа град, доста различен от каквито и да е мои представи. Не че тръгнах с някакви особени очаквания. Обаче град, дълъг над 100 километра и широк наполовината на това определено е в състояние да разбие всякакви представи за нещата... И като казвам 100 km, нямам предвид рехаво разположени сгради, а натъпкани като в дядовата ръкавичка. Колко точно милиона побира това гъмжило не знам, но са милиони и то съизмерими с населението на цяла България, че и доста повече. Както всички по-големи градове из нашия балкански регион и Истанбул просто прелива от история, разказваща за възход и падение през вековете. В случая с Истанбул май периодите на възход силно преобладават. Всеки туристически обект в Истанбул има дълго разказче зад гърба си, а забележителности там има колкото щеш. Няколко дни не стигат за да обиколиш Истанбул изчерпателно.

Нашият хотел беше разположен близо до прословутия пазар Капалъ чаршъ, тоест близо до голяма част от историческите паметници на града. А още по-близо беше до квартала, където на едро и дребно можеш да пазаруваш каквото ти душа сака, и откъдето си набавят стока голяма част от българските търговци на конфекция. Далаверата сигурно е била допреди няколко години, защото сега вече цените не ми изглеждаха много ниски... Интересно е да се отбележи, че всеки магазин си имаше своята рускиня. Руска реч се лееше както сред търговците, така и сред купувачите.

Нашата туристическа обиколко започна около Синята джамия, от една колона... обаче информацията за нея някакси ми е изфирясала от главата... Та Синята джамия е синя, защото плочките и мозайката с които е облицована са в преобладаващо синкавата гама. Иначе си има име – Ахмедие или Султан Ахмед, по името на султана, построил тази джамия. Още й казват Алтъ или Алтън джамия, не съм сигурна кое е вярното. Причината е, че Синята джамия е единствената с 6 минарета (алтъ). Историята разказва, че султанът е поръчал джамията със златни (алтън) минарета, но строителите нещо не са доразбрали и са префасонирали алтън на алтъ (шест) и така джамията се е сдобила не с 4, както е обичайно, а с 6 минарета. В непосредствена близост е и преустроената в джамия византийска църква Св. София. В днешния облик на джамията са запазени куполите на черквата и абстрахирайки се от минаретата, външно тя много си напомня на нашенски тип църква. Днес Св. София е музей и туристите се редят на дълга опашка за да влязат. Аз пропуснах... Зад Св. София пък е стария султански палат Топкапъ, който е бил дом за султаните на Османската империя. Сараят е построен на чудно място – точно над залива Златния рог на Босфора.  Трябва да сте на залива около залез слънце за да разберете защо са го нарекли така. Срещу входна такса от 12 евро можете да разгледате Топкапъ. За златното съкровище се плаща отделно.  Другият дворец, Долмабахче, е новият сарай. Построен край Босфора, той несъмнено представя разкош от друга класа.

Единственото ми посещение в азиатската част на Истанбул, беше под формата на организирано преминаване с автобус по един от мостовете, свързващи Европа и Азия. В тази част се намират богаташките квартали на многомилионен Истанбул. Минахме през един от кварталите на днешните големци, в който основна забележителност беше имението на собственика на небезизвестния Коч холдинг.  Овенът, задължителен символ на "Коч", естествено се забелязваше отдалече. А нашата цел беше един висок хълм в тази част, с прекрасна гледка към мостовете, опнали стоманени въжета между добрата, стара Европа и разточителната откъм пространство Азия. 

Една от вечерите беше предвидена за „турска вечер”. Доста време поживях в Оман и се бях нагледала на "гюбеци" и не проявих интерес към мероприятието. С едно девойче решихме да отидем до известния с нощния си живот квартал Таксим. Не да купонясваме, а ей така, да се поомешаме с турската младеж. Гледам картата, всичко изглежда ясно; трамвая до Златния рог, след това пеша по моста и оттам не би трябвало да е на повече от петнайсетина минути... Да, ама не. Благополучно пресякохме моста и стигнахме до един ремонтен участък. Строят метро. И високо се целят! Ще прокопават тунел под Златния рог, така че транспортът да минава и под водата! Амбициозен проект, който обаче ми обърка ориентацията. Хората са казали, че с питане и до Цариград се стига. Ние, както се вижда, бяхме стигнали до Цариград и сега само леко трябваше да се ориентираме из него... Заговорихме едни минаващи младежи. Английски не говореха, но на интернационалния жестомимичен език ни дадоха да разберем, че и те са натам. Ако можехме да се разберем с думи сигурно би прозвучало като нещо от типа на „ Хайде с нас!” И ние смело потеглихме. Започнаха да ни превеждат по едни сокачета, пък и не много осветени отгоре на всичко, та не на шега се притеснихме на няколко пъти.  Всеизвестно е, че лоши неща се случват само на лошите хора. Въоръжени с мисълта, че никой не ни мисли злото, ние продължихме леко недоверчиво... А и къде да идем? Напред се виеха същите сокаци каквито и назад... Изневиделица се озовахме до кулата Галата, която се забелязва и от Златния рог. Подминахме я и съвсем скоро излязохме насред тълпа – улица Истиклал, нещо като стъргалото на Исанбул, която води до площад Таксим. Културно и от сърце благодарихме на нашите водачи. Мислехме да се качим на старото трамвайче, което върви до Таксим, но за съжаление, линията беше в ремонт. Няма лошо! Извървяхме разстоянието пеша. Отбрана турска младеж, бутици и маркови магазини, това е Истиклал. Около Таксим видяхме операта, хотели, метрото... и толкова. Беше време да се връщаме. Този път използвахме таксиметровите услуги.

По време на престоя в Истанбул се повозихме и на корабче по Босфора. Много е приятно и гледките към града са невероятни. От Босфора, по вода, Истанбул се вижда най-добре! А с корабче отидохме и до Принцовите острови, но откровено казано, ходенето до там си е чиста загуба на време. Къщи, които преди време е можело и да ме впечатлят, но сега... по-скоро не. Запомнящи се са гларусите, които съпровождат корабчетата и летят досами лицето ти. Почти можеш да ги пипнеш.

Не е за изпускане и посещение на българската църква Св. Стефан. Известна е с това, че след като е била опожарявана няколко пъти, българската епархия е поръчала направата й от желязо. Изкована в Австрия, тя е била превозена на части по Дунав и през Босфора, и сглобена на място в Истанбул. За съжаление, отвън ръждата взима своя дан, на места зеят огромни дупки към основите й. Наскоро разбрах (2006 г.), че започва реставрация на църквата. Дано да успеят да се преборят с влиянието на времето...

Като говоря за българските неща в Истанбул се сещам за манджите... В Турция, разбира се, трябва да се опитат турски манджи. Не беше кой знае каква изненада когато картофите с месо, които си поръчахме бяха все едно мама ги е сготвила... И с другите ястия беше горе-долу така. Пет века са си пет дълги столетия общ кулинарен вкус!

Три дни в Истанбул... нямаше как да мине без произшествия. С гореспоменатото девойче, решихме да хапнем в едно заведение близо до хотела. Хапването беше прилично и имахме нужда да се разходим малко... Както си вървяхме, пред мен изневиделица изникна някакъв грозен турчин, изопнал джуки напред като да очаква целувка. Отнесе един шамар, но се оказа сербез и... не ми остана длъжен... Поразвиках се малко, но бързо ми мина.

Натоварено откъм мероприятия и забележителности беше посещението ми в Истанбул. Не всеки ден човек има възможност да прекоси Босфора, пеша, с автобус или с корабче и да си преминава просто за кеф от Европа в Азия и обратно. Един финансово обезпечен турист би могъл да си разпредели рационално времето в града: денем в старата европейска част при историческите забележителности; вечер, в спокойната азиатска част или в Таксим, където тече нощният живот. Аз си разпределих времето по друга схема, но пак съм доволна, че разгледах, макар и набързо, Истанбул.