Будапеща е по своему уникален град. Разположен е в този участък на р. Дунав, в който реката временно се отклонява от лакатушния си маршрут на изток и за разнообразие се „стича” право надолу, разбирай на юг. Сякаш целият живот на Будапеща е съсредоточен около Дунав или най-малкото, волно или неволно, поне веднъж на ден пътят на човек го отвежда до реката. За многобройните туристи това е просто задължително. Градът се е оформил от сливането на три селища – хълмистите Буда и Обуда, и равнинната Пеща. Баирите на Буда са си баири от наша гледна точка, но за Будапещенци са своего рода планина. Разбираемо е, като се има предвид, че голяма част от Унгария е равна като тепсия.

Нашият хотел беше някъде из хълмовете на Буда. Личеше си, че преди години е бил много приличен. Сега беше силно занемарен. Пристигнахме късно вечерта и имахме чудесната възможност да разгледаме Будапеща заедно с всички, които тепърва се стичаха около Дунав за да се включат към всякакъв вид нощен живот. За голяма моя изненада, този туристически ентусиазъм споделяхме само аз и приятелката ми, с която пътувахме заедно. Купихме си билети от рецепцията на хотела и се метнахме на градския транспорт, който удобно спираше пред хотела. До тук добре, а сега къде ли трябва да слезем? На седалките зад нас имаше шумна група ученици. Приятелката ми се престраши да потърси съдействие. На въпроса “Do you speak English?” най-близкия младеж отговори положително, и то на един перфектен английски. Тепърва ми предстоеше да разбера, че английският отдавна се е превърнал в част от ежедневието на хората. Оттук насетне бях почти убедена, че двама от всеки трима Будапещенци говори поне задоволирелен английски. Това е успокояващо в страна, чийто език не знам. Слязохме от автобуса и трябваше да се прекачим на трамвай. Отново попитахме и отново ни упътиха на много добър английски. Разочароващо е, че първият ни избор – полицай, не отбираше от английски, но пък вестникарят до него нямаше грешка. Трамваят прекосяваше Дунав по моста Маргит (Маргарит). В последния момент се усетихме да слезем по средата на моста. Гледката към останалите мостове над Дунав, парламента и крепостта Буда беше възхитителна. Изщракахме няколко пози и тръгнахме към парламента в Пеща. И там, естествено, се застояхме за една фотосесия и това се оказа лека грешка... Беше към единайсет и нещо. Докато обиколим парламента от всичките му страни и отново излезем край Дунав разбрахме, че Будапещенци явно пестят от електричество... В дванайсет и пет-шест минути всички светлини по сградите и мостовете бяха изключени. Останало беше само уличното осветление и светлините по хотелите край реката. А верижният мост Сечени беше толкова романтично очарователен преди да му дръпнат шалтера... Е, тъмнината не плаши душите наши. Времето беше отрезвяващо хладно, но пък се беше утрепало за разходка. Буквално тълпи от хора бяха изпълнили крайречната улица. Млади хора пийваха по бира на въжения мост Сечени, двойки си гукаха под игривите сенки на уличните фенери, майки забързано бутаха колички нанякъде, и много, много хора, които просто се разхождаха във вечерния хлад. И ние се разхождахме.

Беше Великден и все ни се щеше да го отбележим в някоя православна църква. Тук-там виждахме хора със свещи, което ни наведе на мисълта, че наоколо трябва да има православна църква, обаче къде? Не след дълго я открихме. Оттам излязоха група рускини и това ни убеди, че сме на прав път. Надникнахме боязливо, но църквата изобщо не приличаше на нашите църкви... Не влязохме. На другия ден разбрахме, че това е гръцката църква. По следвашия мост, моста Елизабет, прекосихме Дунав и стъпихме в Буда. Повървяхме и от тази страна на реката, но явно другата, пещенската страна, беше по-облагородената откъм условия за разходка. Отново се озовахме на верижния мост. Беше станало около два през ноща и преценихме, че е време да се прибираме в хотела. Таксито ни струваше голяма част от парите, които си бяхме отделили за Будапеща, но нощната разходка си заслужаваше разхода.

На следващия ден разходката ни из Будапеща започна с панорамна гледка от хълма Гелърт, от който Дунав се вижда като на длан с почти всички мостове, построени между Буда и Пеща.

В програмата следваше Будайската крепост. Приятно място за разходка и отмора е крепостта със старинната архитектура на сградите и калдъръмените улички. Най-посещавани са дворецът, църквата Св. Матияш и Рибарският бастион. През вековете различни задруги са се грижили за поддържането на отделните части на крепостта. По тази причина Рибарските кули и до днес славят с името си задругата на рибарите... Не че това са оригиналните кули. Предвидливи градоначалници са ги реставрирали в първите десетилетия на миналия век, за да радват и печелят от тълпящите се туристи. Както в почти всички централно европейски градове и тук има колона на чумата, бичът на няколко века. Намира се точно пред входа на Св. Матияш. Едно от достойнствата на Будайската крепост е гледката към парламента от другата страна на реката, която предлага. Сградата на парламента е внушително величествена.

Следваща спирка – площадът на героите. Намира се в Пеща и е построен в чест на маджарските племена основали града. Два музея ображдат площада, а зад него се простира чудесният градски парк с още различни музеи. Не си падам много музеен турист, така че не мога да дам повече информация за всички тези музеи. От площада на героите по посока на р. Дунав тръгва бул. Андраси. Случихме така, че този ден беше денят на Европа и въпросният булевард беше затворен за движение и беше царство на пешеходците. Преди да поемем по него опитахме гевреците, които се продаваха на всяка крачка и хората ръфаха с удоволствие. Оказа се голяма грешка. Сух, безвкусен геврек, напръскан с възсолен, унгарски еквивалвнт на кашкавала... Нашите варени гевречета са класи над този унгарски хлебен продукт, а пък сусамените са ехей... както и да е. Не си купувайте! Та по бул. Андраси се вихреше европейско празнуване. Имаше пейки, боядисани като знамената на всички страни членки на Европейския съюз. Хората се снимаха за кодош ту на пейката на Франция, ту на Испания или някоя друга. Пейка с цветовете на България още няма. Тия години и нас ще включат в парковото обзавеждане. Кока-кола използваше случая за реклама и момичета в червени дрехи раздаваха малки кутийки безплатна кола. Тюх... пък аз не обичам газирано... Решихме отново да отидем до Дунава, но този път се метнахме на метрото. Не знам кога е строено метрото в Будапеща, но изглежда старичко. Тясно е, а вагончетата са малки колкото мотрисите на нашите трамваи №9. Билетите се закупуват от автомати или от касите и се перфорират на специални машинки на самия перон. Поради този хлабав контрол ми бяха казали, че можеш да се извозиш и гратис ако си късметлия. Ако пък те хванат, глобата е към 10 евро. Ние не рискувахме и прилежно си перфорирахме билетите. И добре сторихме, защото на изхода на метрото дебнеха цяла група контрольори.

През деня крайречната улица беше също толкова приятна, колкото и вчера през нощта. Сега на светло видяхме, че до моста Елизабет, под паметника на Св. Гелърт има цял водопад. Подходящо място за поредните снимки. От самия мост пък бяха спуснати десетки знамена, които образуваха своеобразен шарен тунел под него. И до сега съжалявам, че кадъра, който заснех не е хванал и половината от красотата на този тунел от знамена. Още много имам да уча за фотографията...

Наблизо е и търговската уличка Ваци - много магазини за всякакви стоки.  Доста повървяхме и краката ни се подбиха. По този случай отморихме, седнали на тревата в една градинка. Неусетно стана време за тръгване и потеглихме обратно към площада на героите, където беше сборният ни пункт. Пътем хвърлихме едно око на сградата на операта. Кой знае защо очаквах нещо по-импозантно. Последна снимка от Будапеща. А и обещание да се върна пак някой ден.