С цървули по белия свят

 
С цървули по белия свят

Home
По чепици из * * * * * * * * * * БЪЛГАРИЯ
Австрия
Великобритания
Германия
Гърция
Дания
Испания
Италия
Монако
Норвегия
Оман
Сирия
Словакия
Сърбия
Турция
Унгария
Франция
Хърватия
Чехия
Швеция
Видео / Video
Снимки


Контакти Авторство

Австрия / Виена

Виена
05.05.05 00:00
... и бонбоните "Моцарт"

Залез, облаци, обагрени в златисто и червено, лека хълмиста равнина и ... вятърни мелници. Да, ама не бяха вятърни мелници, а турбини, захранващи вятърна електроцентрала. Такава видях Австрия за пръв път. Пътувахме от Унгария към Виена. Гледката беше внушителна.

Настаниха ни в 4-звезден хотел в покрайнините на Виена. Тогава не разбрах, а и сега не доумявам какъв е смисълът да си във Виена, но на такова разстояние от нея, че само да подушваш Виена. Едната вечер се разходихме из града и се прибрахме с такси. Сметката излезе някъде към 20 евро, но шофьорът сви рамене, каза благо “Das ist nicht Vienna” и по този повод си поиска още 5 евро. Това е показателно къде се намирахме, пък било то и в 4-звездния хотел “Pyramide”. Във Виена човек се впечатлява от толкова много неща, че не знам откъде да започна. Може би от Ринговата улица (Ring strasse). Вероятно Ринговата улица е единствена по рода си. Образува един своеобразен пръстен около историческия център на Виена, като в различните си части носи различно име, най-често на някой от обектите по нейното протежение. По Ring strasse се намират университетът, парламентът, кметството, дворецът Хофбург, музеите близнаци с паметника на Мария Терезия между тях, операта, градският парк със позлатената статуя на Щраус и още много сгради и обекти от миналия и съвременен живот на Виена. Един, че и два дни не стигат за да се обиколи и разгледа Ринговата улица и забележителностите по нея. Дори и само да се разхожда човек по нея, без да задълбава в историята доставя голямо удоволствие. Не мога да не отбележа, че гледах с голяма завист колоездачите, които в сърцето на безумно натоварената Виена се придвижваха спокойно по означените за целта алеи. Аз самата често използвам колелото си из софийските улици, но изживяването е травмиращо и винаги карам с включено на максимум шесто, че и седмо чувство. Яд ме хваща като си помисля, че правят или ремонтират пътищята в София, а никой не се сеща да задели един метър за колоездачите. А иначе все се тръби, че хората не спортуват достатъчно... А какво по-приятно, достъпно и неангажиращо от карането на колело?!

Но да се върнем на забележителностите на Виена, които не са една и две. Първи, според нашата програма, беше дворецът Белведере. В самия дворец не влязохме, а и да си призная не знам дали беше отворен за посетители по онова време. Но и отвън си му личи, че е дворец – изцяло в бяло и разположен в оформен във френски стил малък парк. Отново нямахме достатъчно време спокойно да се насладим на гледката от Белведере, защото той е наречен така именно защото от него се разкрива чудесна гледка (от италиански "Хубава гледка"). Приемам името на доверие, защото от бързане да видя тук и да се снимам там отреденото време за летния дворец излетя и никаква гледка не видях. Метнахме се на автобуса и ни подкараха да видим така познатия ни Дунав. С тази разлика, че този тук беше австрийски, на ръкави. Дунав във Виена е хванат като в канали, досущ Перловската река, ама доста по-широк. Няма да си кривя душата, от Дунав почти нищо не видяхме, освен че прекосихме някой от ръкавите няколко пъти. Пътем, през не много чистите стъкла на автобуса успяхме да зърнем центъра на ООН, Дунавската кула и сградата Милениум, построена за честванията по случай настъпването на 21-и век. Футуристична висока сграда от стъкло и арматура без капка удоволствие за окото. От там се отбихме до къщата на Хундертвасер – не голяма, весела сграда с разчупена фасада и свежи цветове. Тясната уличка трудно побираше желаещите да се снимат пред нея. Ако случайно попаднете там, не пропускайте да посетите тоалетната на кафенето, което се намира точно преди базарчето срещу къщата на Хундертвасер. Тя е издържана в стил Хундертвасер и си е забележителност сама по себе си. От там съвсем на път ни беше увеселителният парк Пратер. Атракционите са различни, но ние с приятелката ми уважихме само прочутото виенско колело – 10 евро кръгчето. Улучихме перфектното време; качихме се по светло, горе се озовахме на здрачаване, а когато отново стъпихме на земята беше почти мръкнало. Виенското колело има и по-евтин събрат на 50-ина метра, но ние се метнахме на оригинала. Веднъж ще се качим, я! В Пратера има и друга забележителност – един ресторант, в който се сервирали най-божествените печени джоланчета в компанията на местна бира. За този атракцион обаче се иска повечко време, защото не винаги има свободни места. Не гарантирам за вкусовите качества на джолана, тъй като не го опитах, но вещи в областта го прехвалват. След Пратера хората пожелаха да се приберат в хотела, 4-звездния. Какво да правят там, не знам! Аз и приятелката ми пък останахме във Виена за да видим града и през нощта. За наше огромно учудване, за час време, между 10 и 11 часа Виена опустя до такава степен, че хората по улиците се брояхме на пръсти. Вероятно всички бяхме чужденци. Такъв е, оказа се, животът във Виена. Мръкне ли, хайде вкъщи! Е, и в липсата на навалица човек може да намери предимство. Ринговата улица, градския парк, осветеният в мека светлина паметник на Щраус, потъналият в мрак паметник на Бетовен, всичко имаше своя нов облик през нощта. Странно е, че градове като Виена биха били приятно романтични през нощта, ако не бяха толкова самотно пусти... Към един таксито ни стовари пред хотела след като окончателно ни увери, че “Das ist nicht Vienna” и ни събра 5 евро за информацията.

Следващия ден започнахме с посещение на двореца Шьонбрун. Леле, какъв дворец! В Шьонбрун голяма част от живота си е прекарала прочутата императрица Сиси, съпругата на Франц-Йосиф. Както разбрах от радио-гида, който ти дават на влизане в двореца, животът на Сиси не е бил постлан с цветя и рози както се опитва да ни убеди прекрасният филм с участието на Роми Шнайдер. Омъжена не по любов за бъдещия император на Австро-Унгария, Сиси е по-скоро народна личност, обичана от поданиците си, но нещастна в личния си живот, отдаден на болнавия й син и ... фигурата й. Императрица Сиси е може би една от първите дами, въвели строг диетичен режим в живота си. До нелепата си смърт (намушкана с нож) е била пример на съвременен модел или манекен. Дворецът Шьонбрун впечатлява не толкова с дворцовата си част, колкото с парка. Огромен парк с лабиринт, зоологоческа градина и не знам още какво, защото е просто огромен, необятен за един предиобед... Страхотно място за целодневен престой. Следобеда отделихме за пешеходна обиколка на забележителностите, заключени между ринга на Ринговата улица – дворецът Хофбург, улица Грабен, колоната на чумата, която за съжаление беше в реконструкция, църквата Св. Стефан, която се оглежда в модернистичната Хаас хаус и т.н. На площада до Св. Стефан поостанахме за по един сладолед и сокче в най-централната сладкарничка. Сладоледът е зашеметяващ. Сладоледаджийници и сладкарници във Виена има много. Не случайно всяка по-изискана сладкарница нарича себе си „Виенски салон”. Името вече е придобило нарицателно значение. Хапнахме по една пастичка плюс кафе за приятелката ми и сок за мен. За наша изненада сокът беше таксуван двойно. Когато поискахме обяснение, застаряващата сервитьорка ни обясни, че сокът, 200 гр, е двоен!!! А в менюто цената явно беше за стограмка... Разходката в тази част на града си заслужава отделеното време. Тесни, криволичещи улички извеждат на най-причудливи и интересни места. Ако се позавъртите из квартала няма как да не попаднете на малкия площад Хохер. Там ще видите стария часовник със светците, които пътуват във времето между часовете...

Последен ден във Виена. Стовариха ни пред паметника на Мария-Терезия. Имахме няколко часа свободно време. Срамно е, че досега не споменах нищо за Моцарт. Та това е Виена, градът на Моцарт, макар и не роден. Виенчани, за разлика от мен, не забравят този факт. Моцарт присъства от музеите и паметниците, през концертните зали до шоколадовите изкушения с неговия лик или носещи неговото име. Не е чудно, че пред паметника на Моцарт цветя оформят голям ключ сол, зад който великият композитор деликатно е кръшнал снага в изискана дворцова поза. Известните бонбони „Моцарт” са друга местна вкусотия. Говори се, че това са били любимите бонбони на маестрото и затова днес носят неговото име. Оригиналната рецепта е спорна и по магазините ще намерите поне 3 вида с това наименование. Аз лично отдавам предпочитанията си на топчестия вариант с горчива шоколадова глазура. Бонбонът „Моцарт” е малък шедьовър сам по себе си. Отхапете и в останалата в ръката ви част ще откриете миниатюрен модел на земята – зеленикаво бадемово ядро, кремообразна мантия и кора от горчив шоколад. Добре ми звучи идеята да похапвам бонбони Моцарт, приседнала на тревата в някой от многобройните паркове на Виена. Така правят виенчаните. Не че ядат бонбони, но в хубаво време по парковете има повече полегнали, отколкото поседнали по пейките хора. Това блаженство ще го оставя за следващия път, когато пътят ми отново ме отведе в пъстрата и многообразна Виена.

 

 

 

 

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1447