За Лондон, както и за Париж, всеки си има мнение. Едни харесват, други – не харесват. Затова човек трябва да намине и да провери сам. Случи се, че летях през  Лондон за София. Случи се също да не бързам, така че си организирах 4-дневна опознавателна обиколка на Лондон. Подслоних се в YHA London Central - хостел, който се намира на 10 минути от Оксфорд стрийт и на 5 мин от парка Рийджънс. Много удобно място. Нощувка: 20 лири на вечер (2009 г.).

Още със стъпването ми на лондонска територия не успях да схвана логиката на ориентирането в тоя град. Сигурно, защото няма такава. Нещата започнаха да си идват на мястото, когато си купих подробна  карта на града. Аз Рим, дето е стар като света, изръчках за 3 дни, та един Лондон, дето е построен от римляните ли ще ми се опре? Но все пак, като за начало се метнах на един туристически автобус за да ме повози наоколо за обща ориентация (цена на билета за 24 часа е около 25 лири). Тъкмо се качих на автобуса и минахме покрай Oкото – голямото виенско колело построено точно на Темза. Слязох.

В цената на билета за туристическия автобус беше включено и пътуване с корабче по Темза до Гринуич. Естествено, следващата цел беше именно тази: нулевият меридиан. На корабчетата няма специален гид. Някой от членовете на екипажа разказва за забележителностите около Темза и случки от миналото на Лондон. Някои са по-сладкодумни от други. В зависимост от това, колко сладки са ти се сторили приказките, на излизане от корабчето може да изразиш благодарността си под формата на малък бакшиш, събиран обичайно в шампаниера или друга кофичка.

Някога барджи са кръстосвали реката и са пренасяли товари до складовете по протежението ѝ. Днес броени лодки са останали, превърнати в жилища. Складовете също са преустроени в модерни и доста скъпи жилищни сгради. Между Окото и Гринуич чухме разни истории за мостовете над Темза.

Най-старият е Лондон бридж (Лондонски мост). Мост на това място има още от построяването на града от римляните преди около 2000 години и е единственият мост в околността над Темза чак до 17 век. Мостът е бил разрушаван доста пъти, като дори предшественикът на днешния лондонски мост е бил продаден, демонтиран и пренесен чак в Аризона, САЩ. Новият мост е открит през 70-те години на миналия век.

Най-скорошен пък е мостът Милениум, пешеходен мост, построен в чест на новото хилядолетие. Любопитното при него е, че е бил затворен веднага след откриването му. Клател се е опасно при преминаването на пешеходците, a заключението на главния архитект по въпроса било, че мостът си е наред, просто лондончаните така си ходят...

Най-забележителен е мостът Тауър. Той е сравнително нов, само на век и нещо, но поради интересната си архитектура е станал емблематичен символ на Лондон.

В този учасък на реката се намират аквариумът, националнит театър (няколко пъти оглавявал класацията за най-грозна сграда), музеят за модерно изкуство (не отстъпва по неприветлива фасада на театъра), музеят по дизайн, Шекспировият театър (възстановен в близък до оригиналния му облик отпреди пожара през 17 век), катедралата Св. Пол, лондонското сити и много други по-малки обекти, всеки със своя незабравима история.

След около 40 минути плаване корабчето акустира на малкия кей на Гринуич. Първото нещо, което би трябвало да ни посрещне е бързоходът Къти Сарк. Посреща ме обаче голям надпис, уведомяващ, че Къти Сарк е в реставрация. Приемам факта спокойно, без да съм подготвена за неприятната изненада, че много от важните за туриста обекти в Лондон ще се окажат в етап на излъскване. Лондон се готви за олимпиада през 2012. За това – по-късно. Сега да кажа 2 думи за Гринуич. Направих обстойна обиколка и за разлика от други туристи не тръгнах направо към Гринуичката обсерватория. Помотах се около академичните сгради на университета и колежа Тринити, от стаите на който долитаха звуците на различни инструменти, произведени от бъдещи, може би, брилянтни музиканти.

Гринуич е много приятно място за разходка – обширни поляни, които убедена съм в хубаво време се превръщат в чудесно място за пикник, придобиване на слънчев загар, спортуване след семейните слънчица, целувки и така нататък приятни изживявания. Ако пък припече, сенчестите паркове са на хвърлей разстояние. Туристите обаче, май не оценяват по достойнство тези красоти на Гринуич, а стремглаво се насочват директно към обсерваторията, за да се увековечат прекрачили нулевия меридиан. Бялата линия, проектираща мислено меридиана определено не е нещо, което заслужава челно място в списъка със зебележителности. Мен ме изуми личното ми откритие, колко малки всъщност са сградите, приютили големи открития и съградили история в географията.

Пак съм на корабче и пътувам обратно към Лондон. Сега разказвачът е друг и чувам вече познатите истории в нова интерпретация. Този също е сладкодумец. Довърших си обиколката с туристическия автобус и от инат да съм в откритата част на двуетажния автобус, с цел да не пропусна нещо, не на шега измръзнах. Най-близко ми се стори националната галерия и се насочих право натам за да постопля премръзналата си снага. За лош късмет, галерията тъкмо затваряше... Държавните музеи в Лондон са безплатни, с изключение на някои експозиции, така че ако не бързате, пообиколете. Аз лично харесах картинната галерия, но се изнизах много бързо от Тейт Мóдърн или както аз си му казвам Татé Модéрн – музеят за съвременно изкуство. Вкусове разни, а Лондон опредлено има с какво да задоволи всеки един от тях. С такава натоварена програма мина първият ми ден в Лондон. Оттук насетне вече имах представа как да си подредя обиколките.

Както винаги, парковете заемат специално място в моите разходки. Слабост са ми, а и някак си отпочивам след изморителните сгради и улици на който и да е град, па бил той и Лондон. Хайд парк, Грийн парк, Сент Джеймс парк, Рийджънтс парк – всички минаха по реда си, при това обстойно и задълбочено. Впечатления:

- освен лондончани, из парковете има и солиден брой катерички, неплашливи.

- места за посядане в сухо време (пейки, платени шезлонги и трева) – многобройни.

- туристи – завидно по-малко отколкото из градските улици.

- това са местата за практикуване на различни спортни занимания на открито – от бягане до ръгби (отборно).

В парка Сейнт Джеймс се намира Бъкингамският дворец – седалището на британската монархия. Монарси или техни роднини не видях, но загубих 2 (да се чете два) часа в очакване да се смени стражата. Сумати народ влезе и излезе в строеви карета, под съпровод на духова музика и военни подвиквания, но заветната смяна така и не видях. Но пък я чух... пак е нещо.

Други лондонски впечатления в нестроен ред на мисли:

- Лондон се готви за олимпийски игри през 2012 г. – лош момент за посещение улучих. Движението е ад, често е отбито, затворено и вечно е много натоварено. Много от известните сгради, като да речем операта Ковънт гардън или хотел Савой, са замаскирани от строителни скелета. Много неприятно!
- движението за не-местни, като мен, е надлежно описано по паважа; с големи букви ми подсказват „Погледни надясно”, докато аз обичайно се блеща наляво и обратно.

- магазините в четвъртък работят до 10 вечерта. В Лондон магазини да искаш.

- връзката между британските контакти и българските щепсели се осъществява посредством адаптери. Привилигировани са единствено електрическите самобръсначки в баните, чиито контакти аз ползвах за зарядни цели. Нищо не гръмна.

- полицаите, тъй наречените бобита, почти винаги се движат в група по трима, от които единият е или дама или негър за цвят.

- кръчмите почти винаги са разположени на ъгъл – стратегическо място за сбор на работещата класа след края на работния ден. Въпросната делова класа носи черни костюми, рядко освежени с незабележимо райе. Изглежда, че или поне на половината собственици костюмът не е по мярка, или при тях отсъства познание за това как трябва да изглежда един костюм далече от закачалката. В кръчмите е забранено пушенето и затова те са по-населени отвън, отколкото вътре, даже и в студено време.

- метрото и влаковете, минаващи през Лондон си споделят едни и същи гари за по-лесно придвижване. Входовете към спирките понякога са така замаскирани, че можеш да влезеш и пак да не разбереш, че си там. Метрото е ужасно. Точно и начесто, но много тясно и с лоша вентилация. Старо е все пак. Не съм пробвала по-новите линии.

- не можах да преценя кои са повече – двуетажните автобуси или типичните лондонски таксита. И от двата вида транспорт има по много. Лондон е все пак.
- Лондон, Лондон, ама типичните червени телефонни кабини се забелязват все по-рядко. Мобилните телефони заличават бавно и методично този английски символ.

- светофарите - освен превозните средства и пешеходците, регулират също велосипедистите и ездачите.

- няма да се учудя ако в някакъв момент е имало стремеж на всеки кореняк лондончанин да се пада по един театър. Театрите са много, включително тези в които се играят мюзикъли. Благодат, която обаче не изпитах... Ако се случи пак да ходя в Лондон задължително е посещението на мюзикъл!

- 80% от пейките в града имат някакво посвещение издълбано в дървто или прикачено като табелка. Много е интересно да се зачете човек в тях. Срещат се както неповторими поетични творби, така и съвсем простички възпоменания за хора, чийто път е свършил в Лондон.

Лондон – много хора, разнолик народ. Точно като самия град. Не е моят тип град, но и отново да го видя – няма да съжалявам. Всъщност, май е по-подходящо да кажа и пак, и пак, и пак....