С цървули по белия свят

 
С цървули по белия свят

Home
По чепици из * * * * * * * * * * БЪЛГАРИЯ
Австрия
Великобритания
Германия
Гърция
Дания
Испания
Италия
Монако
Норвегия
Оман
Сирия
Словакия
Сърбия
Турция
Унгария
Франция
Хърватия
Чехия
Швеция
Видео / Video
Снимки


Контакти Авторство

Франция / Париж

Париж
24.03.10 00:00
Мода, бутикови магазини, мъже в пардесюта и остри чепици... всичко сбрано около Сена

Не знам защо у мен отдавана дремеше въпросът „Париж или Лондон”, в смисъл кой от двата града би ми допаднал повече. Може би въпросът изниква заради това, че и двете столици се конкурират в модните тенденции през последните поне 2 века, представляват притегателен център за разнонационални тълпи, известни артисти в миналото и днес умират да са в единия или в другия град, явно привлечени от многобройните възможности за изява и какво ли още не...

Е, сега след като вече отметнах и Лондон и Париж в списъка ми с места за посещение мога да заявя моето мнение по въпроса: Париж.

До Париж стигнах малко прибързано, без далечен замисъл и дълго лелеяни мечти, просто в стремежа cи да избягам за малко от Дания, където в момента (за не още много дълго) пребивавам. Запазих си директен полет Олборг-Париж на най-голямата нискотарифна скандинавска авиокомпания Norwegian air. Малко повече от час и половина и кацнахме на Орли, второто по големина от трите летища на Париж. Оттам билетът до Париж струва 9,85 евро (2010 г.) - електричката Orlyval до гара Antony и оттам влак RER B до гара Север, на 5 минути от която се намира моят хостел – Vintage. Пристигам вечерта към 10:00. На указанието ми изрично пише: излизаш от гарата откъм главния вход на улица Dunkerque и все по тая улица 5 минути до хостела. Да, ама не! Що ще следвам указания, като мога да се загубя? Никога, ама никога не излизай от друг изход, особено вечерта, когато вали, в непознат град, където не се говори масово английски (защото дума френски не знам) и около гара с размерите на малко село! Късметлийка съм обаче. След час и половина намерих правилната улица...

Ставам към 7.30, до 8 съм закусила с френско кроасанче и съм на път да изследвам Париж. Освен забележителностите искам да видя и задните улички, мъжете, жените, кафенетата, магазините, ако завали и някой музей...

Нямах почти никаква подготовка какво  да видя в Париж, затова отидах на сборния пункт на New Europe (www.neweuropetours.eu), които организират разходка с гид из града и вместо заплащане, накая просто даваш бакшиш на гида, колкото ти позволява бюджетът. Турове на компанията има в повечето големи градове в Европа. За пръв път ги ползвахме в Хамбург и бях много доволна. Гидовете са млади хора, винаги много добре подготвени, доста колоритни и ентусиазирани в разказите си. Почти винаги английският им е майчин език и са хора, които някак са се озовали в съответния град  и са решили да поостанат там. След три часа и половина обиколки и интересни истории отново разполагахме с времето си да се шляем където ни очи видят. А Париж е голям и интересни неща дебнат отвсякъде... 

Като за първи ден основно се навъртахме околко основните забележителности: Лувърът, Дворецът на Ришельо, градините Тюйлери, площад Конкорд и обратно към латинския квартал с Пантеона и Сорбоната, катедралата Нотр Дам и разбира се, непрекъснато бяхме някъде около р. Сена.  Не си спомням кой точно френски крал е проявил достратъчна съобразителност да вдигне двата бряга на Сена с цел да спре газенето в тиня и боклуци на поданниците си. Няколко века по-късно  това се оказва много ценна придобивка за парижани, които спортуват или отмарят покрай реката. Като казвам парижани, се сещам да отворя дума за тях самите. Вероятно за някои ще е странно учудването ми при вида на толкова много негри, араби и азиатци в Париж, но при все че знаех, че има доста, количеството им на практика ме изуми. Идват ми малко свръх спрямо френския пейзаж. Не знам какви са ползите на парижкото общество от цялата тая работа, но за петте дни там моята лична полза беше, че много от заведенията тип бърза закуска се държат от араби и работят до късно, т. е. гладен не оставаш ако се захласнеш нейде из парижките улици.  Нямам представа откога съществуват всички тези етноси заедно, но на пръв поглед има доста смесени двойки, очевидни потомци на такива, смесени компании и т.н. Явно в живота хората се омешват, въпреки че от приятели, живяли дълги години в Париж съм чувала, че има известна дискриминация на расова основа що се отнася до професионалната реализация.

Моите наблюдения обаче се отнасяха в друга посока – към облеклото на хората. Доста се оглеждах, но добре облечени дами почти не видях. Само няколко такива, попрехвърлили 50-те убедително и възхитително привлякоха вниманиети ми с шармантно и много стилно облекло. Полъх от младостта им, когато „парижанка” се е отъждествявало със „стил”. Днес и да търся онова, парижкото, явно няма да го намеря. Дънки, равни обувки почти без подметка, които не правят услуга на ничий дамски крак, поизтрит лак... глобализация на небрежността... Жалко е.

Мъжете в костюми, от друга страна, са елегантна наслада за окото. Добре скроени, малко тъмни за моя вкус костюми, заострени обувки, елегантно пардесю и неизменният шал за шик. Въздъхвам с облекчение. По този повод на тръгване за Париж една приятелка настойчиво заяви, че трябвало да огледам френските мъже и да докладавам за видяното. Аз самоинициативно реших не само да гледам, но и да документирам. Цели два дена събирах доказателствен материал. Докато се усетя да се правя на японски турист и уж случайно да вкарам обекта, разбирай парижанина в кадъра, заслепих един-двама фронтално. Все обаче не бях доволна, търсех ли търсех и ето на: последен ден в Париж, няколко часа до полета ми обратно за Дания, леко съм гладна и изправена пред сериозната дилема как с останалите по-малко от 3,50 евро да си купя сандвич и да купя нещо френско за същата приятелка. Излизам от супермаркета със сандвич за 2.14 и шепа дребни монети. Два дни прекарах в търсене на идеалния парижанин за снимка, а той, ей го на, седи в отсрещното кафене на 5 метра от мен и ме гледа как си броя жълтите стотинки...

 


Поне дочутото по въпроса с теглото на французите е вярно. Дебели, че дори пълни хора не видях. Гледам тичат из парковете, чувала съм, че и фитнесите са доста посещавани, но трябва да има нещо общо и с хранителния режим. Французите, както и българите ядат доста хляб и естествено, кроасани. Морската храна е много предпочитана. Плод-зеленчуците им са големи и представляваха наслада за... носа ми. След 2 години в Дания, където храната рядко има мирис, френските плодове и зеленчуци бяха елексир за обонянието ми.

Залисана из парижките потайности, се случи толкова да окъснея, че се оказах на път за хостела чак към десет и нещо. Гладна. Подминах всички арабски бързи закуски, за което аха да съжаля и о, късмет – хващам един отворен магазин, който ще затваря след цели 5 минути. Шмугвам се пъргаво към щанда със сандвичите и също толкова пъргаво се изнизвам с опаковка от 3 триъгълни сандвича, всеки с различна плънка и нещо за десерт. Веднага захапах единия и някак не обърнах много внимание на неприлично разголената дама на ъгъла. Бях заета. Ядях. До следващата такава госпожица... Улица Сен Дени - оказа се уличка с нощни професионални услуги. Има ли някъде проститутки там съм и аз. Не че ги търся, но просто попадам на тях. Както установих, мнозинството работят вечер, но има и сутрешна смяна. Около 8.30 на следващата сутрин видях четири: две млади и две доста поизхабени. Едната дори си имаше кученце. Веднага се сетих за Сладката Ирма (в ролята, младата тогава Шърли Маклейн), само дето тази не беше сладка, а и едва ли се казваше Ирма. Четох някъде, че към 7 сутринта сме били сексуално най-разположени. Явно и въпросните дами четат научни изследвания за оптимизиране на бизнеса... Улица Сен Дени иначе си е известно и посещавано място денем благодарение на халите и центъра Помпиду. Сега като се сещам, сюжетът на „Сладката Ирма” се развиваше именно около халите... В по-северната си част към гара Север, ул. Сен Дени рязко сменя вида си. От тясно-старо-парижки на много смугъл. Изведнъж се озоваваш сред неизброим чернокож народ. Аз, само лекичко се притесних... и забързах ход към страничните улички, където жив човек нямаше, но се чувствах несравнимо по-добре.

 

Що се касае до забележителностите, то Париж си има много. Прословутата Айфелова кула определено не беше първа в списъка ми, но стигнах и до нея. Не съм впечатлена. Кофти обстановка. Преди 10-15 години леля ми гостуваше на своя приятелка в Париж и нейните разкази съвсем не се покриват с моите наблюдения. Имало много улични музиканти, артисти, сувенири. Тогава – може би. Сега има един вагон доста нагли афро-търгаши и никакви артисти. Аз обаче искрено се забавлявах когато минавах оттам. Даже посядах на пейките за по-добра видимост. Полицаи на колела дебнат търговците както тигри плахи газелки. Май повече се забавляват да ги стресират, знаейки, че няма как да ги изловят всичките, но поддържат едно здравословно ниво на стрес у тях. Ако се случи да хванат някого, а това непрекъснато става, другите се скупчват на 100-тина метра и досущ антилопи в савана гледат какво ще се случи. После пак опъват сергиите или се пръсват из туристите с боклучавите си сувенири.

Казват, че кулата можела да се сгромоляса под собствената си тежест след има-няма 20 години. Заради боята. Тамън я боядисат до върха и пак я почват от основата. Отнема няколко години и тонове боя. Е, тази боя май ѝ идва малко в повече... В случай, че не намина към Париж в следващите двайсетина години поне ще мога да казвам, че съм станала свидетел на съществуването ѝ.

 

Сакре Кьор, издигната на най-високия хълм в Париж, пък ми беше точно под носа. Беше само на 5 минути от моя хостел и затова не бързах кой знае колко натам. Като цяло из Париж има доста катедрали. Все мрачни, тъмни. Чудя се какво ли е било, когато са ги осветявали със свещи. Нищо чудно, че векове наред католическата църква е всявала страхопочитание. Като си представя средните векове, тръпки ме побиват. Сакре Кьор е доста по-нова. Беше много лесно да я посетя от моя хостел. Първият път беше по-раничко сутринта, без много туристи наоколо, но пък за късмет беше доста мрачно. Реших, че си заслужава и едно нощно посещение на принципа, че един град трябва да се види и нощем. Французите много си падат по заключването на огради. По тази причина вечерта трябва или да ползваш малката железница до върха или да катериш доста стръмни стъпала. Гледам, народа катери по стълбите, та и аз след него. След това дъхът ти си е някак наред, но цялата мускулатура временно отказва. Уж имало музиканти. Докато се посъвзема от физическото усилие на катеренето се оглеждам наоколо. Една жена-мим срещу монетка ти дръпва един дворцов танц, един не много добър акордеон-китарен дует въртеше една и съща мелодия, колчем някой мине и... това беше. Скучно.

Монмартър, където всъщност се намира Сакре Кьор, иначе напомня на стария Пловдив, с малко по италиански привкус. Един вид италиански Пловдив из тепетата. Наблизо е и Мулен руж. Районът наоколо е крещящо сексуален. Не ми хареса.


Като споменах за катедрали Нотр Дам дьо Пари си е класика в жанра. Както всички останали, и тя е действаща и веднъж даже присъствах на меса, ей така, да видя какво е. Иначе отвън си е далеч по-приятно. Особено ако кънкьорите са там и забавляват тълпата с номерата си.

 


При хубаво време разходката до Версай не е за изпускане. С влака отнема около половин час. Аз от самия дворец не се впечатлих. Обичаен е за някой, който е влизал поне в други два централноевропейски кралски резиденции. Паркът обаче е приятно място. Ние хванахме много странен ден. Докъм 4 часа времето беше ужасно. Зимното ми яке се оказа тънко, за да ме предпази от вятъра и студа. Имаше обаче гонки с каяци. Как издържаха гребците по тия тънки трика, не знам. Изведнъж пекна слънце и за половин час стопли света. Точно, когато трябваше да поемаме обратно към Париж. Март си е непредсказуем. По разкази на очевидци, най-красиво е из Париж през пролетта, когато всичко е разцъфнало. Аз съвсем малко бях подранила, а може би пролетта закъсняваше.

 


Лувърът и резиденцията на Ришельо често бяха някъде около маршрута ми. За почитател на „Тримата мускетари” като мен е срамота да не мога да кажа, че и аз там съм била. Уви! Казват, че за да разгледаш Лувъра трябват не часове, а дни. Казват също, че Мона Лиза не си заслужава. Казват и други неща. Аз нищо не мога да кажа.

 

Вървейки из парижките улици си отметнах някои, къде странни, къде интересни факти. Като например, че кръпките по тротоарите имат дати, или че и половин метър да е улицата пак ще е регулирана със светофар. Светофарите обаче не впечатляват много пешеходците-парижани и рядко се използват. Просто чакат движението да поотмине и се шмугват. Тоалетните, нормални или химически много често са безплатни, поне около туристическите места. Общината се грижи за физическата активност на гражданите си и за целта на всеки 500 метра има стоянки с колела, които може да ползваш срещу 1 евро, при условие, че в следващите 30 минути намериш друга стоянка и върнеш колелото. Тогава пак си го дръпваш от стоянката за още 30 минути. Много удобна услуга срещу карта с чип, поради което американците например са много прецакани, защото техните са без чипове. Първоначално реших, че тия колела са за туристите да се мотаят из града. Да, ама не. Често виждах хора в костюми да въртят педалите нанякъде, особено сутрин около времето за пътуване към работните места. Мернах няколко и със скетбордове и тротунетки. Скутери пък има безброй.

 

И на края да обърна внимание и на любимите ми паркове. Досега не ги споменах по простата причина, че Париж страда от липса на такива, в централната част поне. Едните градини Тюйлери и това е. А, да. И Люксембургската градина в Латинския квартал. Рейграс, чинно ограден с ниска ограда и табелки да не се гази тревата и много, ама много чакъл. Всичко е подредено в линии – на ляво дървета подравнени като войници, на дясно статуи в строй, напред и назад всичко е аранжирано в линии. Искам си буйните английски градини! Едно обаче не може да се отрече за Тюлери – има къде да се седне. Множество метални столове и пейки са пръснати из целия парк. Мисля, че голям процент от времето ми прекарано в Париж се пада на забърсването на тия седала от изящната ми задница.

И така, къде в разходка, къде в седене преминаха пет дни в Париж. Хареса ми. Стоплих се и за малко си припомних южняшкото у мен. После... следва пак Дания. Само за още няколко месеца...


Виж видео за Париж.

Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.176