В Сирия и по-специално в Дамаск, най-после пристигам през пролетта на 2011. Краят на април е и обичайно по това време на годината трябва вече да е доста топло, но не и тази година. Не рядко е облачно и превалява честичко – приятно е. Време само за разходки и забележителности. 
Уви, времето беше на моя страна, но не и политико-социалната обстановка в Сирия. Вихрят се сериозни конфликти и от съображения за безопастност обикаляме само из Дамаск. Извън града не е препоръчително, но и в Дамаск има какво да се види.

Дамаск е много стар град. Такъв, за който думата „древен” пасва по определение. Селища на това място са датирани преди 7000 години, когато благодатната вода на р. Барада е водила морни ловци, по-късно и търговци в долината за да отморят.

Още гърците и римляните са наричали града Дамаск (Дамашк). Преди тях арамейците са му казвали „Напоената земя”. Арабите му казват „Ал Шам”. Сещате ли се за "шам-фъстъка"? Не знам дали името на тези ядки идва оттам, но би било логично, като се има предвид колко много се използват точно шам-фъстъци в местната кухня.

Дамаск е един от градовете по пътя на коприната от Европа за Китай. Търговията винаги е била много важна за съществуването на града, а може би той дължи съществуването си именно на търговията. Семитите (арамеите) основават едно от царствата си тук и това поставя Дамаск на картата на света.

Идва и великото време на Александър Македонски, който завлядява Сирия за Византия. Самият той остава в историята на Сирия като през 324 г. пр. н. е. той, заедно със стотици от своите офицери и войници се женят за персийски жени, за да поставят край на войните в района.

След като Истанбул (по онова време Константинопол) става столица на Византия, христянството е обявено за официална религия. Сирийците откликват добре на християнството, строят множество черкви и манастири. До днес са запазени доста христянски градове, а в някои от тях все още се говори арамейски – езикът на Христос.

През 6 век започва нахлуването на ислямски племена. Дамаск е бил обграден за цели шест месеца преди да се предаде. Малко след това в историята на Сирия започва един от периодите на разцвет, по времето на Умаядската династия (660-750 г.). Тогава Дамаск става център на империя, простираща се от Испания до Китай. И до днес влиянието на арабския стил може да се види в южна Испания и Сицилия.

Друго важно име в историята на Сирия и Дамаск е Саладин, който през 11 век обединява арабските халифати и се изправя срещу римските кръстоносци. Завладява Йерусалим и с това става причина за сформирането на третия кръстоносен поход на Римската империя.

През 15 век Дамаск пада под Османско владичество за цели 4 века.

През 1920 г. Сирия попада под френско влияние, а 26 г. по-късно става първата арабска държава, която получава пълна независимост от чуждо влияние.

Сирийците са много толерантни към чужденците. Самите те май са продукт на доста смесване на цветовете. Като ги позагледа човек има и възмургави и нормално мургави, и по-бели, и рижи, тук-таме по някой русоляв и синеок. Жените мюсюлманки често носят забрадки, които покриват косата, но струва ми се по-скоро като аксесоар, отколкото като някакъв религиозен елемент. Честа гледка е до по западно облечен и фризиран млад мъж да върви доста по-облечена млада жена. Във всеки случай интимните чувства се подразбират, но не се демонстрират. Казват, че нощният живот показвал друга, по-разкрепостена страна в дамското облекло, но аз лично не съм го видяла. Видях обаче витрините на магазините за бельо – много смели, бих казала. Да видиш мъж и жена да вървят ръка за ръка е рядкост, но затова пък мъжете си се водят под ръка явно за по-задушевен разговор, без да влагат в това грешни мисли. Много от младите мъже си докарват прическа „току-що ме зализа кравата”, с което много наподобяват италианци от южна Италия – дребнички, чернички и със сластен поглед.

По магазините навсякъде се говори английски. Неизменно те посрещат с “Welcome”, колчем те разпознаят като чужденец, което общо взето си личи от километър. Сирийската тълпа е нещо, с което европеец трудно би се смесил. Не че е нужно, само отбелязвам, че разликите във външния вид и поведението ни са значителни. Дамаск е много безопасен град. Дори във време на размирици, може местните да са гледали чужденците малко накриво, но реално лошо отношение не съм видяла.

Нека разкажа за някои от забележителностите, които успях да посетя в Дамаск.

Нещо типично арабско е пазарът Хамидие – много народ, много стока и отвсякъде те канят да влезеш баш в тоя магазин или да купиш баш от тая сергия. Почти задължително ще те извозят в цената, в зависимост от това, колко добре умееш да се пазариш. А това си е умение. Мен хич не ме бива.

Пазарът е лепнат за цитаделата – крепост, построена с камъни от римската стена на Дамаск, от която е управлявал Саладин и неговите приемници. По време на Османското и френското управление цитаделата запада. Днес пред главната ù порта е статуята на Саладин с пленените кръстоносци.

На гърба на цитаделата е Умаядската джамия. Построена е на място, върху което от хилядолетия е имало храмове на различни божества. Колони от храма на Юпитер стърчат пред входа на днешната джамия. От новите религии първа храм си издига христянството. След идването на мюсюлманите, те си построяват джамия буквално до христянската базилика и за около 60 години христяни и мюсюлмани се молят рамо до рамо. Ислямската империя обаче се разраства и един от халифите договаря откупването на христянския храм срещу много пари и земя, на която християните да си построят 4 нови черкви. Така възниква християнският квартал на Дамаск, който днес представлява голяма част от стария град. На мястото на базиликата е построена Умаядската джамия. 10 години хиляди занаятчии работят по нея. Дворът на джамията е обширен, идеален за разходка. Ние като чужденци си плащаме за да влезем. Освен това дамите трябва да се покрията със сивичко наметало с качулка, което бързо ни пренесе в света на Йода и Междузвезди войни. Събуваш си обувките и пристъпваш в големия двор на джамията. Помещенията за поклонение са разделени за мъжете и жените от тънко червено въженце. Ние, като туристи минахме и в мъжката част, където са изложени мощите на Йоан Кръстител или пророк Яхия, както го наричат мюсюлманите. За някого може да се стори странно почитането на християнски светец в исляма, но истината е, че доста християнски светците се почитат и в исляма, само че под други имена. Всъщност, изложена е само главата на Йоан Кръстител, която е намерена в една от подземните пещери при строежа на Умаядската джамия през 705 г. Намерена е в купа с неопровержимия надпис „Това е главата на Яхия, син на Захари”. 

Аз набързо разгледах джамията – голям двор, голяма зала за молитви, но си ме влечеше градът навън. Изоставихме облика на Йода и си върнахме предишния вид на чужденци с гладни очи за тази различна култура.

Като казах гладни очи та се сетих, че последното нещо което може да ти се случи в Дамаск е да си гладен. На всяка крачка се продава нещо за ядене – шауарми в разни форми, мохамъри, хлебчета запечени с кашкавал, сирене, топено сирене, пици и т.н. Сокоизтисквачници също има начесто и масово хората пият пресно изцедени сокове, подсладени по арабски с повечко захар. Може и без.

От сладкарниците им не останах много очарована. Признавам обаче, че по някаква непонятна за мен причина, сега осъзнавам, че май не съм яла много арабски сладкиши, а основно пастички и тортички. Та думата ми е, че бидейки под френско владичество доста време, трябва да са закачили нещо от френските сладкарски умения. Като знам вкуса на френските пасти, определям сирийските за много бледи копия. Трябваше да наблегна на местните кадаифи и баклави, ама ха де...

Като се има предвид колко е суха Сирия, да се неначудиш с какво си гледат кравите и овцете. Е, на север към Турция е по-влажно, но пак ми се струва недостатъчно. Факт е обаче, че млечната им промишленост е много добре развита. Даже сирене „София” си произвеждат, което не е типичното наше сирене, а прилича на Дунавията или на Фетата. Въобще сирийците обичат да хапват. Да им е сладко!

Гедайки стария град се опитах да си представя как е протичал животът на хората преди той да стане туристическа атракция. Тесни сокаци, къщи с надвесени над уличките балкони, които много  силно напомнят на възрожденските къщи у нас, но за съжаление са опустели и се рушат безвъзвратно. Други – точно обратното - са възстановени и са превърнати в малки хотелчета, а вътрешните им дворове – в кафенета и ресторанти. Сякаш истинският живот се изнася от стария град и го оставя за ползване на туризма.

В стария град е дворецът Ал Азем - нещо като музей на старите заможени къщи, който показва бита на старите сирийци, стая по стая, събитие по събитие, занаятите, ценени в по-старо време. И сега могат да се видят малки занаятчийски работилници из стария град – например бакърджии, които с длето и чукче творят красоти по медните подноси.

Съвсем близо до двореца Ал Азем е параклисът Св. Ананий. Той е част от една от църквите, построени като компенсация за построяването на Умаядската джамия. Случихме служба, която започна с поименно признание на всеки присъстващ колко е грешен. За грешни – грешни сме, но щеше да ни е трудно да го обясним на арабски и затова тихомълком се изнизахме.

Накъдето и да тръгнеш из стария град, все ще стигнеш до някоя от старите порти на града от римско време. Аз запомних само две – Баб Тума (Вратата на Тома) и Баб Шарки (Източната врата). Баб Шарки е много добър ориентир. Оттам тръгва или съответно там свършва Правата улица, която после си сменя името на Мидхат Баша и води до закрития пазар със същото име. Ей по тая улица много ми хареса да се разхождам. Магазинчетата предлагат и показват цялото изкуство на местните майстори, в по-търговски вариант естествено.

Хареса ми спокойствието на стария град, който силно контрастира с натовареното ежедневие на модерния Дамаск. Като цяло, дори и в делнични дни не се усеща кой знае каква енергичност в човекопотока. Всичко е яваш-яваш, като изключим автомобилите. Кара се без почти да се зачитат правилата, ако такива въобще има, и трябва да си факир, за да се оправиш с движението. И за пешеходците не е лесно, защото никой не спира, за да минеш. Даваш смело с главата напред и ако оцелееш, се усмихваш щастлив, стъпил на отсрещния тротоар.

Щастлив късмет се случи, че един ден успяхме да отидем до Маалюля и Сидная – две от светите християнски места в Сирия.

Маалюля е много красиво място, където според легендата планината се разтворила и пропуснала Св. Текла – първата жена-светица в християнството, гонена  заради  распространение на тогава новата религия. Сега за да стигнеш до малкия манастир, където е проповядвала Св. Текла, трябва да минеш през тесен каньон, в който се виждат нишите, където са живяли нейните последователи.

Около 30 км на юг от Маалюля, в Сидная, пък се намира най-големият женски манастир в Сирия. Построяването му също е свързано с интересна легенда. Някъде през 6 век император Юстинян ловувал из тия земи и подгонил сърна, която го отвела до това възвишение и там, където ударила с копито, бликнала вода. На това място построили манастир в чест на Дева Мария. А "Сидная" от арамейски значи „Земя на лова”.

Това изчерпа културната страна на посещението ми. Ако много държите да разберете повече за историята и културата на Дамаск и Сирия, посетете различните музеи. Аз, по стара лична традиция, не съм музеен турист и обичам да гледам хората навън. Те ми показват културата – и минала и настояща. По-обширен поглед върху нещата хвърлих, съвсем буквално, от Касиона, на еднин от баирите над Дамаск. Пак някъде там беше и мястото, където Каин убива брат си Авел, но до там не отодохме, заради размириците в покрайнините. И да ям мазгуф в иранския квартал не можах, пак по тая причина, но пък и всичко друго което видях и опитах си заслужаваше дългия път до Дамаск, около който прелестно червенееха макове. Масселяма Дамаск!

Малко думички - изглеждат странно написани на български, но с голямо приближение да приемем, че значат:

Афуан – извинявай, моля

Ахлан у сахлам – добре дошъл

Шукран – благодаря

Наам, Е, ейуа – да

Льа – не

Мархаба – здравей

Масселяма - довиждане