|
|
Изкуших се по мускетарски да кръстя тези пътни бележки „10 години по-късно”, но се оказа, че са всъщност само 8. И такааа, ето ме пак в Барселона 8 години по-късно...
По вече установената традиция сами си организираме пътуването и престоя. Долетяхме с нискотарифна компания и директно се настанихме в малко хотелче на самата Рамбла – хотел Lloret - много добро попадение. Гадно време, валеше. Точно толкова ми трябва за да ми развали настроението, обаче все пак се разходихме до и около аквариума, точно толкова, колкото да се поувлажним преди дъждът да спре. Големите разходки ги планирахме за следващия ден. О, изненада! Пак неприятно време. Два дни да имаш в Барселона и 50% да се падне лошо време. Това е то, времето няма как да планираш и именно защото имахме само 2 дни си беше належащо да ги уплътним колкото може по-добре. Не избрахме обаче най-доброто решение. Първо минахме покрай „пласа Еспания” и музея на изкуствата, след което тръгнахме да изкачваме и обикаляме хълма Монтджуик. Не си струва. Много време, малко кеф. Една безинтересна крепост, олимпийския парк от олимпиадата през 90-те и някоя друга гледка към покривите на Барселона. За който желае да го види, все пак си има лифт, който вероятно е за предпочитане пред нашия избор. Нейсе, слязохме от баира и се врътнахме из града. Припомних си познатите гледки отпреди години и кой знае каква разлика не видях. Само расовият облик на града малко се е променил. Негри и индийци на тълпи се опитват да ти пробутат китайско сувенирче със съмнителна сантиментална стойност. В замяна на това, множеството артисти по Рамбла вече ги нямаше. Тук-таме по някоя жива статуя, май всъщност само 2 видяхме, рядко по някой музикант... Не е онова шарено стълпотворение на разнообразен талант, което помня. Вярно, че е криза, но някак си не вярвах да удари уличните изпълнители. Открита сцена, неспирна аудитория, а тях – изпълнителите, ги няма. Дали, както казват англичаните, са тръгнали „да дирят по-зелени пасища”? Остава ми само мисълта, че аз просто не съм улучила подходящия ден, подходящия час и те са там, но просто сме се разминали...
Сега в Барселона сме три – аз, видяла града и преди, и две дружки, на първо посещение. Минахме по вече познатите за мен забележителности; Рамбла, пристанището, готическият квартал и потеглихме по маршрута „Гаудѝ” – къщите Батийо и Мила, Саграда фамилия и паркът Гюел. За 8 години сигурно са напреднали доста със строежа на Саграда фамилия, но в моите очи си остава строителна площадка. Вътре не влязохме и да си призная, освен разубеждаващата километрична опашка, нямах и желание. Тази сграда, катедрала, е предназначена да служи на хората, а като се замисля, че е натоварен туристически обект още преди да е завършена, започвам да се съмнявам дали въобще някога тя ще изпълни предназначението си на катедрален храм или завинаги ще се заклейми като музей? Все още не искам да вляза вътре. Може би следващия път...
Паркът Гюел също ми се видя пренатоварен. Много народ, много тълпа, голяма гълчава. Аз обаче пак се усетих много на място в тоя парк. Каменните арки, прилични на гора от камък за втори път оставиха много силно впечатление у мен. Дългата пейка с керамичните мозайки отново предостави кръшните си извивки на уморената ми снага. Чудна пейка, отморяваща... Само да не беше тоя тътен от няколкото класа викащи и маршируващи дечурлига наоколо. Но философски ги приемам за част от пейзажа и им прощавам шума, наподобяващ развилняло се стадо бизони.
Архитектура и други работи – да, но я да се върнем на сериозните неща в живота. Да си поговорим за ядене... Няма как да не опитаме някои местни специалитети. За начало – тривиалното; паеля и сангрия, а за десерт - каталунски крем. Паелята я избрахме смесена, но като изключим морските дарове, пилето и другата мръвка бяха на ръба да преминат отново към живота. Сангрията в Барселона, както впоследствие щяхме да установим, е доста по-силничка от тези, сервирани по-на юг, в Андалусия. Напряво те опиянява. Кремчето не е нещо непознато за нас – нещо като крем ванилия, отгоре с прегорена захар по подобие на крема брюле, но има и някакъв по-силен аромат – джинджифил ли е, що ли, не можах да определя. Сладичко ли е, све е лепо!
Така съвсем неусетно минаха 2-та дни в Барселона, но ние все пак щяхме пак да се върнем след няколко дни и щедро да разполагаме с още малко повече от ден до обратния полет към България. Поглеждам си бележките отпреди 8 години и виждам, че не съм отметнала фонтаните пред музея на изкуствата на площад Испания. Е, и сега не успяхме. При първия опит фонтани нямаше, а втория такъв си остана само намерение. Осуети го срещата с един случаен българин, на един случаен площад и едно случайно „здрасти”. Човекът работел от седем години в САЩ и рядко виждал българи, та като му отворихме една приказка, а и няколко сангрии, от тези – силните, та фонтаните някак си изостанаха в графика. Придържаме се към принципа, че хората повече си заслужават от забележителностите, в резултат на което продължавам да нямам никаква представа как пеят фонтаните...
Нещо, което много исках да видя пак беше пазарът Ла Букерия. Уви, оставихме го за последния ден, но той се оказа понеделник и пазарът беше затворен. Каква е тая работа? Това е пазар, а не музей! Има нещо гнило не само в Дания, но и в Испания... Пазар бе хора, тържище. Как ще почива! Много съм разочарована.
Топнахме крака в студените води на Средиземно море, разгледахме фауната в аквариума и с това туристическата програма завърши.
Преди 8 години си купих едно малко, не скъпо бижу от Барселона. За спомен. Още си го нося. Сега обаче, се оказа много трудно да намериш нещо различно от китайското... Ей така, да ти напомня за Барселона, а не за Китай. Разгеле, последни няколко часа, последна разходка по Рамбла, сергийка, а на сергийката, ръчно изработени бижута от тел и стъкло. Ето го моя сувенир. Мисля, че ще си го нося до следващото пътуване до Барселона. След 8 години или 10, а може би 20 години по-късно.
|
С цървули по белия свят 
