Хубаво е човек да има повечко време в Дубровник. Аз нямах. От 3-те часа там пропиляхме първия, втория премина в хубава беседа, изнесена от местен екскурзовод, а третия прекарахме в почти равни количества чакане на опашка за билети за крепостната стеана и пробягването на същата... Поради тези така изнесени факти, трябва да призная, че трудно бих могла да споделя накакви кой знае какви впечатления. По-скоро ще преразкажа беседата на екскурзоводката с някои мои бележки и съждения.

Като начало, интерсено за мен беше влизането ни в Хърватия. Идвахме откъм Черна гора. Ако съвсем случайно (едва ли може да стане) си проспал факта, че минаваш граница, то е достатъчно само да се огледаш, за да схванеш разликата в пейзажа. По-скоро в ландшафта. Сякаш изведнъж от земята се възправят стройни кипариси, каквито в Черна гора почти не се срещаха. Май не бях виждала толкова много кипариси досега, та се замислих каква е ползата от тия дървета. Сянка не пазят, високи са и ако паднат ще ти потрошат я покрива, я колата. Въобще освен специфичност, друга полза не мога да им припиша.

Но да се върнем на стария Дубровник. Споменатата дама-екскурзовод не беше българка, но както ни обясниха, имала бългасрски корени. Говореше много благ за ухото български, звучащ като българския на княгина Мария-Луиза  да речем.

Преди време по някой от научнопопулярните канали течеше една поредица за хърватските крале. Не я гледах, но се зачудих какви пък толкова крале са имали хърватите... Е, сега разбрах. Разбрах, че Дубровник съществува на политическта карта още от 7-ми век под името Дубровнишка република. Градът не е бил завоюван от никой нашественик чрез войни, просто защото винаги е просперирал и е откупвал свободата си под формата на данъци. Практикували са особен вид демокрация. Избирали са си градоначалници за по един месец. Каквото успее да свърши управникът за това време, успее. След него идва следващият. Явно са открили рецептата за ползата от властта, която днешният модерен свят и с лопата да копае, не може да изнамери.

Доста време двете съставляващи народности на Дубровник, славяни и италианци, са живели без да се омешват много-много. Обаче идват османците и интересите на малката държава излизат на преден план. Днешната главна улица на стария Дубровник, някогашен воден ров, е заровен и двете части се обединавят и заграждат с крепостна стена. Къде с пари, къде с предпазливост дубровничани успяват да се опазят и от венецианците и от османците. Само французите през 17-ти век, по времето на Наполеон, са се изхитрили и чрез измама са завзели града. Може би се е разиграла подобна сценка:

Портите на Дубровник, залостени.

Някой: -Чук-чук!

Дубровничани:  - Кой  е!

Някой: - Болни и изнмощяли войници, имаме нужда от медицинска помощ!

Дубровничани:  - Ами.... влезте...

След има-няма няколко дни.

Дубровничани:  - Прецакахме се...!

Има нещо много характерно в архитектурата на стария Дубровник. Излишно е да споменавам, че градът е под защитата на ЮНЕСКО, но то пък вече кое не е?! Старият град, който наблюдаваме днес , не е много стар. През 17-ти век градът е изпепелен от пожар. Оцеляват цифром 3-4 сгради. Загиват много хора. Заради това, управниците постановяват, новите сгради да се строят от камък и фасадите да са много прости, като вид траур към множеството жертви. Само фасадата на църквата е разнообразена, божи храм е все пак...

Ориентир за туристите е фонтанът Онуфрий. Всъщност фонтанът не е фонтан, а градска чешма. През  14-ти век италианският архитект Онуфрий ди Джордано де ла Кава докарва вода от 12 километра чрез поредица акведукти. За улеснение на жителите на града изгражда и 2-ра чешма, днес наречена „малкият Онуфрий”. Маските на чешмата са едни от малкото обекти, останали след пожара от 17-ти век и вградени във възстановената чешма. Благодарение на тази вода, Дубровник без притеснения е затварял вратите си за различните нашественици. И до днес дубровничани пият вода от същия извор. Не се притеснявайте да си напълните шишенцето от чешмите! Водата е добра за пиене, а в Дубровник може да стане адска жега...

Освен големия пожар, градът е доста разрушен и по времето на войната за разцепване на бившата Югославия. Тогава и старият град е бил бомбардиран. Войната е бич във всичките си форми. Възстановените нови покриви лесно се различават, когато градът се погледне от крепостната стена...

Иначе, старият Дубровник е каменист, италиански тип, с много тесни улички и кафенета и ресторантчета накацали по баирите. Имат си даже и някакъв еквивалент на испанските стълби в Рим. Гледките от крепостната стена са чудесни - покриви и море, море и покриви. Излишно е да споменавам каква тълпа минава през града ежедневно. Според екскурзоводката ни между 4 и 8 пътнически лайнера на ден акостират в пристанището на Дубровник. Така че ранното посещенив на Дубровник е за предпочитане. След 11 часа става вавилонско стълпотворение.

За карткото време успяхме само да хапнем по един сладолед на крак (нищо особено), а на тръгване захапахме по един бюрек (ставаше). По презумция бих предположила, че в кухнята на Дубровник има много силно италианско влияние плюс много морски дарове. За съжаление, нямам впечатления.

От самите дубровничани също нямам впечатления. В стария град, съвсем разбираемо, се разминавахме основно с чужденци. Сега се сещам обаче за едно проучване на генотипа в Европа. За мое голямо изумление се оказа, че ние българите, генетично сме най-близки не със сърби, не с македонци или който и да е друг околен народ, а именно с хърватите. Та по този повод ми се щеше да ги поогледм поне външно по-добре. Това обаче ще остане за слеващато, по-дълго посещение на Дубровник.