Тази наша Витоша много я обичам, но в последните години нещо съм я позанемарила. Рядко ходя, а оправдание нямам. Наближават необичайно топли събота и неделя, а какво прави човек в такъв случай? Спасява се в планината. Ей я Витошата, тя е нашата планина за съботния излет. Мятаме се на автобус 64 за Драгалевци, но умишлено го взимаме в обратната посока, та да минем през Бояна, да я видим и нея. От Драгалевци посоката е ясна – към лифта. Лифтът обаче не трака, сигурен знак, че няма да ни натовари. Позавъртях се, не видях бележка. В профилактика ли е, по други причини ли не ще да ни извози този най-стар и според мен най-добър витошки лифт. По-късно проверих на страницата на лифтаджиите, където се мъдри съобщение: „Всички съоръжения ще бъдат в профилактика. За началото на пролетно-летен сезон 2016 г. ще Ви уведомим своевременно.“ Датата е 16 април, съвсем е пролет, но никой за нищо не ни уведомява. Вероятно ще изчакаме до лятото. Тази година, надявам се!

Резервния план е на лице или по-скоро на крака. Там, където не можеш да стигнеш с лифт, стигаш пеша. Разликата е във времетраенето и честотата на пулса. То пък една красота, мами ни пролетното зелено. Тук тъкмо разлистил се гъсталак, там буйна река. Тук паднало дърво, там ти изчезне пътеката... 



Всичко си е в реда на нещата. Само едно не е - липсата на хора. Тази част на планината е много популярно място за излет, разходка или по-сериозен преход до върха... Но не и днес!  Не ми липсва глъчката, защото точно от това бягам в почивния ден, но ме накара да се замисля дали лифтът е причината? Нима толкова мързеливо вече ходим на планина? Е, признавам си, че и ние щяхме да се възползваме от лифта, но пък фактът, че не работи, в никой случай нямаше да ни разубеди да бъдем там. Тайничко се зарадвах, че лифтът е спрян. Това значи, че ще тръгнем по една моя любима пътека – Драгалевци – Кикиш – Момина скала – и където и да е след това. 



Тръгваме нагоре, като хващаме десния бряг на реката и все дясно си държим. След Драгалевския манастир по тази пътека и в натоварен ден е пусто, а сега е направо опустяло. Сякаш цялата Витоша е само за нас. Тишина, но и в тишинта някъде далече все пак се чува шумът на града. Ама някак далече... Той е там някъде долу, дето си оставил работни и други ежедневни мисли. Днес е събота, ден за отмора. Главно за ума. А най-добре моят ум си почива, когато краката катерят. С потта и забързания пулс пада психическата умора.

Добре че тръгнахме пеша, та да видим колко много е пипнато по Витоша. Мостчета са подменени, чешмите са изчистени, пейки и масички са сложени тук-там на подходящи места, паднали дървета са разчистени настрана от пътеките, подменена е маркировката по дърветата. Някаква програма с европейско финансиране се е вихрила тука и ми е приятно да кажа, че работа е свършена и си личи. И друго нещо се е вихрило... Толкова прекършени или паднали из корен дървета отдавана не съм виждала из планината и то не на едно място, ще речеш буря е минала, а повсеместно. Като се позагледаш, повечето са изгнили дървета, ама много ми се видяха. Явно гората се самопрочиства...

Бавно и приятно стигаме заслон Кикиш. Мястото е прясно разчистено. Грижливи ръце са посадили даже цветенца. Обаче няма никого, не работи. Тогава се сетих, че някъде прочетох, че Кикиш ще има нови хижари. Помня го тоя заслон с един стар дядо, който правеше най-вкусната супа от зеленилки – дали коприва, дали киселец, каквото беше успял да набере. Човекът, вече отдавна го няма, а малко след него и заслонът западна. Държаха го разни хора от време на време, но хич не беше същото.

По едно време дойдоха две жизнени лелки. Идваха от хижа Камен дел. Разговорихме се и разбрахме, че някакви млади хора са взели заслона и сега го стягат. Дано са инати и с хъс и възстановят това чудесно местенце. Пак да има къде да сръбнеш една чорба и да изпиеш един чай. Друго не трябва! И още ни казаха, че хижа Камен дел също била взета от млади хора, стегнали я и готвели много вкусно. Добре, добре, всичко запомняме. Другия път през Камен дел ще минем.

Докато се въртяхме наоколо поляхме цветята, дано завръндисат малко. Ние продължаваме към хижа Средец. Сигурно всеки, който е поглеждал към Витоша откъм София е виждал хижа Средец да белее точно под Копитото. И тя, уви, не работи от години. Под студената вода на чешмата се изстудява бутилка вино. Като гледам тапата, пенливо ще да е. Така ще дойдем и ние другия път – в раничките вкусна храна плюс винце, бира, кой каквото го влече. Па като му седнем на тишината...

Аааа, щяхме да минаваме през Камен дел! Нищо, и там ще хапнем. Както се казваше в една сентенция, храната е единственото изкушение на което не можеш да откажеш прием... Или поне не за дълго. А ние обичаме да хапваме, така че няма да ни затрудни въобще!

Следваща спирка по нашия хижаро-кулинарен маршрут е хижа Момина скала. А за там какви спомени имам... Но ще се огранича да спомена само едно кремче, което май правеха от препечено брашно и може би – какао. Рецептата остана тайна и си замина с някогашните хижари. После нещо навлезе скара-бирата, и удоволетворението ни от яденето там спадна. Сега има значително подобрение – чорбички, качамак, благини, както си трябва.

От Момина скала отдавана изчезна тишината и спокойствието. Сега е място, до което лесно се стига с кола и поради този факт е доста предпочитано. Не че преди не се стигаше с кола, но май коли нямаше толкова...

Момина скала е отправна точка за разнообразен завършек на една целодневна разходка из Витоша. Кеф ти Княжево, кеф ти Владая или Бояна, само си избери накъде. Ние хванахме по царския път към Княжево през Балата вода. Стигнахме долу към 6.30, поизморени от жегата, с понабити крака, но доволни. Вкъщи ме чака топъл душ и аспирин. Усещам, че и двете са наложителни.