Събота, пазарен ден. И ние поехме на пазар, но към Карлово. Имало там някакъв специален боб, който даде повода да излезем от София и да видим малко свят. Взехме боба, но покрай него имах възможност да се ограмотя и в сферата на подправките. Не бях чувала за самардала досега. Била много характерна за централна България, ама на – не я знам. Самардалата е от семейството на лука и Уикипедия ни кара да сме горди от подвидовото ѝ име bulgaricum - Nectaroscordum siculum bulgaricum. Това иде да рече, че си е нашенче и ще се пробва. Точно тогава не знаех, но се оформи един интересен ден. Оказа се, че това няма да е единственото „нашенче”, с което ще се сблъскам същия този ден...

След  добре свършената работа се отдадохме на приятна разходка. По подбалканският път, до покрайнините на Калофер и до екопътеката Бялата река. Малки табелки (ако успееш да ги забележиш) насочват към двата манастира над града и екопътеката. По черен път, на места изискващ висш пилотаж, се стига до мъжкия манастир „Рождество богородично”. Оттам тръгва екопътеката Бяла река, кръстена на едноименната река, която пък извира от подножието на връх Ботев.
 


Ние я видяхме понабрала мощ в долното ѝ течение, където е издълбала чудно красив пролом. Екопътеката на няколко пъти пресича пенливата вода по специално изградени мостчета. Честичко се надвесвахме да съзерцаваме тази стихия - водата, която неспирна в своя бяг надолу към равнината, тук изглежда съвсем бяла. Не знам дали това е дало името на реката, но е едно съвсем правдиво обяснение. Там, където бързеите се успокояват водата е бистра като сълза и леко синее... Ледена вода! 

Пролет е и из планината цветята са развихрили въобръжението на природата във всякакви форми и цветове. Вниманието ми се приковава от едно малко, бледичко цвете, което расте където му падне – и на равно, и на отвесно, стига да има къде да захване туфичката си – Силивряк. Да не мислите, че го знаех наизуст? Неее! Проучих го след като се прибрах в София. И естествено се оказа, че има защо да ми е привлякло вниманието. „Безсмъртниче”, това му е народнто име, защото е безкрайно издръжливо. Може да се хербаризира, но попадане ли в благоприятни условия като по чудо се съживява. Страхотно, а? Едно от чудесата на света, макар никъде да не се споменава като такова. Освен това се оказа и ендемит. Само в Родопите и в Балкана го има. Чистак-бърсак българче!

И това не е всичко научено през този ден. Докато пътувахме се разговаряхме на разни теми и така стигнахме до блатното кокиче. Вероятно всеки е чувал за едно специално лекарство (Нивалин), разработено и патентовано в България. В него активното вещество е галантамин и се извлеча именно от блатното кокиче. Е, та за тази билка научих, че не е лесна за отглеждане, а като я отгледаш, може и да няма никакъв или нищожен галантамин... Омагьосан и несигурен кръг, в който обаче, трябва да се оцелее, за да се запази уникалното лекарство. Днес в диво състояние блатното кокиче се среща главно в България и Турция. Дивите находища се експлоатират, но изискват обучени берачи, а такива май няма много... Готов проблем за разрешаване. От една страна е ценната суровина, а от друга – липсата на качествени кадри за да се добива...

Понеже сме в района на маслодайната роза, няма как да не направя връзката и с това растение, толкова качествено по нашите земи, което обаче измира. Измира, мисля, е съвсем точна дума в случая. Тръби се и се бием гордо в гърдите по повод българското розово масло, ама това ли е истината? Розовите масиви масово са изкоренени! Защо, да му се не види?! Защо? Тежко е, трудоемко е, но е нещо характерно за района, от което при добро планиране може да се печели.

Малко се отклоних от Бялата река, но то повече и няма какво да се опише с думи. Както винаги казвам, трябва да се види. По личното ми мнение това е (за сега) най-добрата екопътека по която съм минавала, защото е направена с мисъл. Красотата на ждрелото е използвана така, че впечатленията на туриста градират. С всяка измината крачка, с всяко прекосено мостче гледките са от красиви по-красиви, докато накрая се изкачиш до панорамата към върха, там някъде в далечината, откъдето реката започва своя неспирен бяг към нас, тук долу, където я чакаме да я видим и да ѝ се насладим, па да ни подмине нехайно,  да слее водите си с други реки и да стигне чак до Бялото море.