Най обичам да ходя ей така из природата без да натоварвам съзнанието си с догатки кое какво се предполага, че е било през някое хилядолетие преди Христа... Колкото и добре да живееш в неведение обаче, рано или късно идва време да ти припомнят миналото на земята, по която ходиш. Е, и моето време дойде да си говорим за траките. Все повече публикации ни казват, че траките – това сме ние, но сега посвещаваме времето си на онези - древните. Мястото е източните дялове на Родопа планина около Кърджали. Времето е по Великден, който тази година се е разкрачил с единия крак в април, а с другия – в май. И както си е обичайно, цяла седмица предварително ежедневно следя прогнозата за времето с надеждата, че тя ще е благосклонна. И по вече изпитаната рецепта потегляме, за да видим колко ги разбират синоптиците тия работи...

Както си му е редът, купила съм си карта на района. И както се случва (принципно на другите, но не и на мен), не съм прочела дребния шрифт. Картата е на западните Родопи... Дребна спънка, имайки предвид, че сме с водач. Няма да се затрием, то е ясно.

По някое време през деня вече се движим из заоблената снага на Родопите. Изкачваме се. Пътят се вие на широки завои и представя пред взора ни такива гледки, такива красоти! Леко приръмява. Успокояващо се натрапва мокро пролетно зелено с различна наситеност на жълто и приятния мирис на нацъфтяла мащерка. Едно магаре ни позира. Роден модел! 

Катерим се нагоре, на високо, към небето, към тракийското светилище Небеска. Аха да стигнем ниско надвисналите облаци, когато точно под тях изникнаха красиво „изядени“ от времето скали с трапецовидни ниши, издълбани високо в тях. Това е то – първата среща за годината със тракийско светилище. Доколкото разбирам, най-разпространеното схващане е, че траките са ги използвали като погребални ниши. Разбира се, няма как да бъдем сигурни, по простата причина, че никой сред нас не е бил там за да разкаже. За себе си се мъча да разбера, какво би било разумното обяснение за подобна употреба. Дали са искали да се пръсне прахта от високо по вятъра или пък точно обратното - да се запази там горе по някакви причини... Интересното е, че скалите са сравнително меки, доста изветрели и ронливи туфи, но все пак са запазили много такива ниши почти цели 2 хилядолетия... Тук-там птички ги използват наготово за гнезда. Нищо в природата не е нахалост. Някъде чух и друга теория, а именно, че издълбаването на нишите е било нещо като тест за мъжественост сред тракийските младежи. Дали пък Джеймс Камерън не е чул за тая версия когато е писал сценария за Аватар!?



През дерето, на съседния склон има други такива скали със скални ниши. Всеизвестна закономерност е, че малките реки издълбават дълбоки дерета. Ръми. Сурваме се в дерето с ентусиазма на откриватели. Целта ни е да изкачим другия баир и да стигнем до Буюк тепе или както му казват местните – Асар-а. Около рекичката нагазваме див джоджен и около нас летят сухи, топли мечти за боб в глинено гърне. А може и на дроб сарма...

Скалите тук са още по-причудливи, усещането по-приказно, а пейзажите – по-широки, взорът – по-открит. Добре че е облачно, че щяха да ни заврят главите. Времето беше като по поръчка за този вид изкачване. Нямам никакви съмнения, че ако беше слънчево, тук камък ще се пука от горещина.

Вечерта ще нощуваме в Кърджали, в манастира на отец Боян Саръев "Св. Успение Богородично". Доста разнолика личност се явява отец Саръев. Мога само да го поздравя за дейността, която развива в района. Манастирчето е малко, но прекрасно поддържано. Има пансионна част, в която ние отсядаме за няколко вечери.

Откъм религиозна и езикова гледна точка Кърджали е интересен град. Има немалка християнска общност и все пак се говори български. Положението в околията обаче не е точно такова и това ни предстоеше да разберем на следващия ден...

А следващия ден посрещаме в най-добро настроение, с големи очаквания и стоплящо се време. Розите в двора на манастира само чакат да ги погали слънцето, за да отпуснат сладкия си мирис. Но преди това...  важните неща в живота  – мирис на кафе. Добро утро, Кърджали!

Организирахме се по схемата „ казахме в седем, събрахме се в осем и тръгнахме в девет към ... Утробата“. Всъщност беше по-скоро осем и половина, но пък нямахме спешна работа. Време само за кеф, чист въздух и поредното приятно изкачване. Пътеката към пещерата „Утробата“ е подходяща за всекиго. Плавно, без кой знае какво усилие се изкачихме от язовир Кърджали до пещерата. Местното название е Тангардък кая, вероятно дадено заради вибрирането на звука, повече при мъжките, по-ниски гласове. Достъпът до самия вход е по дървена стълба, която съвсем леко вдига адреналина, главно при слизане и не толкова при изкачване. Мисля, че имахме късмет да сме там по-раничко, преди да е дошъл самоопределилият се за „пазител на пещерата“ руснак, който нещо се понацупи, че сме нарушили енергията на мястото. Няма да си излагам мнението за него, щото не е положително. Скалната ниша се е оформила около пукнатина в седиментите, която естествено е ерозирала в подобна форма, напонмняща вулва. По тази причина, това не е единствената пещера с това име. Има много малки и големи утроби из цяла България. Само че, нашите прадеди траките са си харесали именно тази и са я доиздълбали, за да почитат богинята-майка. Не е чудно, че са обръщали внимание на обикновените и важни неща в живота, като например самият живот. Археолозите смятат, че в тази пещера слънцето метафорично опложда земята, тоест скалата, с един лъч, проникващ през тавана. Досега обаче май пълно препокриване на лъча и „олтара“ не се наблюдава. Или има отместване на небесните тела едно спрямо друго от времето на траките или ще трябва нова теория...  Древните са знаели и усещали  енергията на земята много по-добре от съвременния човек. Наличните днес технологии доказват, че местата на светилищата не са случайни. Или енергията блика на много места и траките са улучвали случайно  или са имали начин, забравен днес,  да ги намират! 

Аз пък си имах лична дилема в какви скали се е образувала дупката и какви са въобще скалите, които се разкриват по пътеката към нея... Голямо четене падна след екскурзията, което донякъде изясни чуденето ми. През Палеогена Родопите са представялвали обширен воден басейн, в който освен обичайното утаяване на материал се е вихрил и вулканизъм. Ето ти готова каша от седиментни и вулкански скали. Точно тук по пътеката към пещерата се газят андезити (зеленикави) и нещо по-кисело (сивкави скали със сферично изветряне), тук-тамѐ нещо песъчливо и на високото – варовици и туфи.

Приятно поизморени от прехода се настройваме делово за заслужена отмора в съчетание с прясна риба. Спускаме се обратно да язовир Кърджали и се настаняваме в плаващия ресторант Моби Дик. Гръмко име за мястото, но кой ти забелязва. Много ми се щеше ресторантът наистина да е плаващ, насред язовира, но той е по-скоро закотвен на брега. Има си собствени рибарници и сервират рибата прясно наловена и сготвена. Аз хапнах сом за пръв път в живота си. Пържен. Малко ми понатежа, но смело го прокарах с бира. Та точно тук се сблъскахме със зачезването на българския език по българските земи! Сервитьорчето, на видима възраст 18-20 години едва говореше родния език... Как завършват училище тия хора? Нали все още се учи български в училищата?! Надявам се!

Привечер правим една бърза разходка из Кърджали, а аз си признавам, че слухтях непрекъснато да чуя кой на какъв език говори. Поуспокоих се, като честичко чувах българска реч; къде майка вика по детето си, къде приятели се разговарят. Пфууу, пак дишам спокойно. И както си дишам, отметнахме и една забележителност, заслугата за която от все сърце приписвам на другарите по разходка. По залез слънце прекосихме нещото наречено „огледалото“ на река Арда и се разходихме из музейния комплекс Св. Йоан Предтеча, наследник на няколко храма още от римско време.

Днес ще посрещнем Великден. Надежно съм скътала няколко боядисани яйца в раницата и ето ти чудо – още са здрави! В манастирчето се стекоха хора от околните квартали, като имаше не малко млади хора. Свещичката ми чинно догоря докрая, счупиха ми яйцето, хапнахме козунак и хайде в леглата.