Отдалече сме се настроили за едно ходене до село Арда и околностите. Разбира се, следя времето, защото потопно вали всеки ден и стискам палци да се разнесе дъждът из други околии, та да не се сипе точно над нашия маршрут. Уви, този път ни тръгна по много вода.

Ден 1-ви: Вали. Ама много! По план трябваше да изминем Девинската екопътека, но по предложение на водачката ни, оставихме я за последния ден. Дано се е оттекла водата дотогава. За да не е празен този ден, в дъжда отскочихме до манастира Св. Панталеймон до Смолян. Освен нас, никой нямаше. Даже нарушихме спокойствието на клисарката, която в тоя дъждовен ден сигурно би предпочела да се сгуши на топло пред някой сериал, отколкото да продава свещи в църквата. На първи поглед манастирчето изглежда гиздаво, но като постоиш и се поогледаш, на преден план излиза натруфеността. По смирени и спокойни гледки очаквам в манастир. Тука някой се е постарал да запълни ландшафта до дупка с декорации.

Манастирът има интересна история дотолкова, доколкото е основан неотдаван от мюсюлманка, приела християнството – сестра Христина. Има и накаква история, че там се върти бизнес с лечителство, което не е редно нито за манастир, нито за послушници в него, но явно в Родопите само нещо християнско да се прокара, то то се толерира без забележки. До какво ли ще доведе това!?

Влажно се промъкваме обратно в автобуса. Отиваме на сухо в пещерата Ухловица. До пещерата се стига по много метални стълби и добре че вали, та да си пораздвижим мускулатурата, в опит да не се пързаляме и да се пребием... Ухловица се оказа чудно хубава пещера, но то май всяка е такава. На места има доста пропастен релеф и се слиза по стръмна стълба. В случай, че стъпалата преди това са ви се видяли малко, в пещерата може да си наваксате. 



Посещението и лекцията на пещерния водач отнема близо час, а уж не е голяма пещера. В околностите има и други пещери. Ако беше по-сухичко имахме намерение да влезем и в Голубовица, но сега няма как да стане. Ще трябва да изчакаме август. Тогава било най-доброто време да се влезе там.

Ден 2-ри: Да му се не види, още вали! Докато закусваме, дочуваме някакви неприемливи идеи да се отложи ходенето до изворите на Арда. Е, как? Нали затова сме отишли. Чакаме местния водач да дойде и да каже тежката си дума. Човекът нямаше възражения, малко дъжд точно пък планински водач да уплаши... Тръгваме! И още с първите крачки вече не вали, а ние стръвно нагазваме мократа земя. От баирите се откриват прекрасни гледки към пръснатите махали на Горна Арда. Минаваме през окъпана и сънена букова гора, която досущ ми напомни Витоша, и преди да се усетим, вече сме на един от изворите на река Арда. Някога, обясни ни водачът, по време на големите ТКЗ стопанства изворът бил с по-голям дебит, но нещо го разбутали и той се загубил. Водите се просмукали в дълбочина и сега избиват на 11 ли каза, на 17 места ли каза – малки изворчета, но този, в корените на дървото се смята за най-първия. Доволно се заснехме до бликащата вода. Следващия кадър пък е на каменната могилка на магарето на Настрадин Ходжа, лично изградена от нашия водач на шега, а днес превърнала се във втора забележителност след самия извор. Оттам отиваме на много интересно място, поне за мен. На браздата... След много години на заличени граници между България и Гърция, граничната бразда и полосата от соц-времето още личат. Та прекрачихме замалко в гръцко и пак се върнахме в родината. Имахме си още една важна или по-скоро вкусна цел този ден – чеверме. Насред нищото, в малка долчинка се намира комплексът Гераница. Около малка рекичка са изградени навеси с маси, къщичка на дърво, мостчета и други красоти в битов, родопски стил и всичко това се наблюдава зорко от каракачанката Шаро. Шаро няма пряк изглед само към огъня с чевермето, да не му изтекат лигите по сочните мръвки. А към мръките върви салата от огромен смилянски боб с лютеница и няколко вида салати. Ох, ох, само като си спомня..., мммм.

Доволно хапнали се прибрахме в Арда. Докато блаженствахме с топъл шоколад се появи местният ни водач с три кончета. Ние се паднахме трета група желаещи да пояздим. Светът изглежда различен от гърба на кон! Чудесен завършек на един пълноценно прекаран ден в Родопите!

Ден 3-ти: Посреща ни миризма на току-що опържени мекици. Облажих се с две. Много вкусни!

Днес ще е натоварено. Имаме да покрием Девинската екопътека, но преди това са Агушевите конаци в село Могилица. Навсякъде се отбелязва, че няма как да се разгледат отвътре, тъй като са частна собственост. Е, ние влязохме. С връзки. Някога конаците са били музей, но собствениците са си ги върнали и сега стоят затворени. А най-вероятно и се рушат. Знаете, всичко си иска поддръжка. 



Много са интерени конаците с това, че първо се вижда колко нашироко са живяли големците; замъкът е строен за Агуш ага и тримата му синове; и второ, изумяващо е наличието на баня във всяка спалня и вътрешни тоалетни! По време, в което из другата Европа са ходили в цукала зад завески, тук са ползвали вътрешни тоалетни! Как ще ги стигмем, а? Как те са изостанали, в едно друго време... Жалко е, че Агушевите конаци не са достъпни за всеки. Но пък може и да станат. Дочува се, че собствениците имат намерение отново да ги превърнат в музей. Дано!

Пътьом се снабдяваме и с килограм смилянски боб и обмисляме как да си го приготвим като се приберем. Онази салата с лук и лютеница още ми е в устата...

По лъкатушния път, който може да ти изкара сутрешната закуска, по някое време стигаме в Девин. Вече е припекло, когато подхващаме девинската екопътека Струилица-Калето-Лъката. Съвсем в началото има отбивка, която води до водопада Самодивското пръскало. След обилните дъждове водопадът е пълноводен, а пътеката до него – кална и хлъзгава. Добре че сме с добри обувки и освен нащърбен маникюр, няма други поръжения. Иначе пък нямаше да разбера каква чудесна пила за нокти са скалите около водопада! Дами, нямаше да се сетите да ги използвате, нали? Е, ползвайте този трик от мен безплатно!

Върнахме се на основната пътека и продължихме към Калето. Оттук започват чудесата на тази пътека. Над реката вървят мостчета, закрепени в отвесните скали. Много е красиво, особено ако случите да сте сами. Тази година за пръв път видях емблематичния за Родопите силивряк, но вече го разпознавам безпогрешно. Имаше го по отвесните скали и много му се радвах. Така бавно и полека стигнахме до Калето. Виждат се останки от стени, но е по-скоро буренясало. До Лъката въобще не стигнахме, а се върнахме към Девин. Като се има предвид, че вървяхме с добро темпо, без да се бавим много, мисля, че два и половина часа, както се посочва на указателната табела в началото, е доста оптимистично време за изминаване. Освен ако не тичаш като коза и не пропуснеш Самодивксото пръскало. Хубаво е да си дадеш повече време за наслада на окото и душата.

Е, насладихме се доволно. На всичко. Дори забравих първия дъждовен ден до момента, в който исках да го опиша тук. Но забравих усещането за него. Оставам си с усещането, че всичко беше чудесно!