Отдавна искам да отида до водопада Полска скакавица. Все планирам, но не стигам до там. И ето, че се появява сгоден случай да съм в района и кой знае, може пък да го видя този водопад...

Тръгваме с влак към село Калище, или както май е официалното име  – Калища. До Радомир пътуваме сравнително добре; горещо е, влакът кара на естествена климатизация с отворени прозорци, през които влиза къде ветрец, къде смазочни миризми, оглушително тракане на колелата или пилещото скрибуцане на спирачки... Обаче си стигаме Радомир по разписание. Пооглеждаме се, влак не чака на гарата, а трябваше да чака. След кратко време става ясно, че влак няма да има, но пък никой от гарата не счете за нужно да информира чакащите в ден петък, множество пътуващи ползватели на БДЖ. Та разбрахме, че няма какво да ни извози по първоначалните единични негодувания оттук-оттам и далеч по-масовото проклетисване, когато мълвата се разнесе по перона. За щастие, познат ни откараха накъдето бяхме тръгнали,  а аз си отбелязах наум, че трябва да се оплача. Не може така! Е, явно може, защото секцията за оплакване в страницата на БДЖ така и не ми прие жалбата...

Калище се оказа приятно селце, с доста изоставени къщи. Това едва ли е изненада, но пак е тъжно. На следващия ден видяхме гарата на селото. Гарите са много показателни места. Около тях се скупчва живот. Била е голяма и хубава гара. Бих предположила, че и Калище е било голямо и проспериращо село. Някога. Фактът, че сега Калище все пак е спирка по жп трасето все пак подсказва, че животът не е замрял. Перник, Радомир, Кюстендил, София са сравнително наблизо и дано пък там има поминак за местните хора.

Гостуваме в единия край на селото, точно под едно щъркелово гнездо. Да гледаш сутрешния ритуал на семейството щъркели е просто незабравимо и неописуемо. Самото гнездо си беше цяла колония от други птички, възползвали се от огромния градеж. Докато хапваме в Калената пивница обсъждаме утрешния маршрут. От вечерта до сутринта обаче групата желаещи да се разходи из района се смали наполовина. Закусихме с по една много вкусна катма на сач, с мирис на огнище , благо подмазана със сладко от дюли и ароматно кафе, направено с най-красивата малка кафе-машина с ретро вид. Готови сме значи за чудесен ден!

И така, четирима тръгваме към язовир Пчелина. Юни е и полските цветя са се напънали, та са обагрили поляните с какви ли не цветове. Пеперудите и водните кончета безсрамно демонстрират интимности навсякъде около нас. И комари има. Язовирът е доста голям, но рибари няма. От едната му страна са изградени някакви почивни бази, но ние ги виждаме само отдалече, защото вървим от другата му страна. Тревата на места е до пояс, водата до глезен, дърветата са ниски или храстите са високи, но вкупом са се съюзили, за да ни създават усещане за трудно промъкване. Вървим по пътека, прокарана от някакъв добитък. Щом добичетата са минали, ние ли няма?

Целта ни е да стигнем малкия параклис над язовира, но залисани в гледки насам и снимки натам, времето понапредна и както изглежда, ще видим параклиса само отдалече. Набрах една китка от млад бял равнец и хайде обратно към Калище. 



Дааа, види се, параклисът е още едно нещо, заради което ще трябва да се върна в района. И заради Полска скакавица, разбира се. Пак не ѝ дойде редът...