Това наше пътуване изникна като заместител на едно друго такова. Решихме, че тук ще ни е по-спокойно, по-лежерно и като резултат от всичко това и много по-приятно, отколкото ако бяхме отишли на екскурзията, организирана от туристическа агенция. Там сигурно знаете как е;  хайде, хайде, давай, давай, юруш... Нито е да се огледаш достатъчно, нито е да се наснимаш достатъчно и накрая остава едно такова усещане за вятър в косите от тичане. А мястото, и то интересно, е из Трънския край – Трънската екопътека, която минава по ждрелата на реките Ябланишка и Ерма, плюс изкачване на връх Руй.

Оказахме се група от 10 човека. Много сгоден и удобен брой. Нито твърде много, нито твърде малко.  Метнахме се на едно микробусче и хванахаме към Перник. Както го емнахме пътя, взехме че подминахме Перник и пропуснахме отбивката за Трън...

По някое време спряхме насред нищото. В едната посока – коларски път. В другата посока – поляни. Като се позагледаш обаче, погледът се спира върху обрасла табела, която показва началото на екопътеката по Ябланишкото ждрело. Нагазваме в тревата израсла до пояс, непредвидливите, тръгнали по къси панталони, влизат в близък контакт с къпинака, но всички дружно стъпваме на пътеката. А пътеката в началото е с ширината на коларски път и наклон на ски шанца. Един през друг се питахме как ще го качим по обратния път... Но за това ще му мислим после, сега сме в лесната посока – надолу. А надолу, както твърди народната мъдрост, и лай.., така де, изпражнение, се търкаля. Слизаме в дерето на река Ябланишка и оттам започват красотите. Както и жегата. Козя пътечка, мостчета, пак пътечка и сякаш безкраен храсталак от смрдлика. Толкова смрадлика на едно място не съм виждала. Зарадва ме и жълт равнец. Не го виждам често, а е толкова красив и полезен. Винаги си бера бял равнец, а на жълтия само се радвам, защото повече от няколко стръка рядко намирам. Понеже е денят след Еньовден си откъсвам едно стръгче. Доснаждам клонка от смрадлика, листа от здравец и горска ягода, жълт кантарион, живовляк и лепка. Това е моята китка от билки за здраве. Ще си я увеся в кухнята, та да ми е здрава годината!

Не извървяваме цялата пътека, а само дотам, докъдето водачът ни преценява, че е безопасна и интересна. 



Екопътеката не е много поддържана след като е била изградена, но не е и лоша. Тъй като е по-малко позната, вероятността да се сблъскате с тълпа от хора автоматично отпада. Много хубаво място е Ябланишката екопътека! Има си всичко; и мостчета и стълбички, и малка пещера, че и живописен водопад, който излива водите си в малък вир.

Стигаме до частта с излазването на гореспоменатия склон. Размисли текат като река относно силата на гравитацията, която упорито придърпва задника ми надолу, докато аз всячески се опитвам да издрапам нагоре. Освен размисли, и пот тече на струи и вàди. Ако беше още малко по-стръмен тоя баир, сигурно щеше да ми ожули челото. Стигаме до началната табела на пътеката, едвам си събирам дъха, изстисквам последните капки вода в пресъхналото си гърло, умъртвявам един кърлеж преди да е стигнал до свежата ми плът и ох, положих морно тяло в микробуса. Потегляме към хижа Ерма.

Хижа Ерма ще ни подслони за вечерта, но преди това ще се разходим и по екопътеката на река Ерма. Обаче е много горещо. Седнали сме в капанчето на хижата и ядем таратор. Само трима смелчаци пийват бира. Водачът ни се поизпоти, прецени, че не е удачно ходенето по жегите и отложихме разходката за вечерта в шест. Всички си поръчахме бира, а трима вече повтаряха... Е, хубаво ни е.

Шест вечерта е. Месецът е юни и сме в най-дългите дни от годината. Шест вечерта е като три следобед – слънчево, топло, без да е непоносимо горещо, а залезът е още много далече. По соц-времето тази част от страната е била гранична зона. Останали са разни стари сгради, я казарми, я някакви гранични застави, около които сега е израстнала зона за отдих с навеси, беседки, огнища и други такива предразполагащи към тълпене на хора обекти. Оттук започва тази част от Трънската екопътека, която върви по поречието на река Ерма. Пътеката е хубава, поддържана и много приятна. Прави обиколка, като най-високата ѝ точка е една наблюдателна плащадка на височина към 1000м. 



Спускаме се по по-полегата пътека до изходната точка.

Вечеря – шкембе чорба и крем карамел. Каква комбинация, а! Крем карамелът беше по-добър!

Ден следващ.

Седем сутринта; чакаме бусчето да ни вземе и извози по-близичко до подножието на връх Руй – село Туроковци. Чакаме, чакаме, па се извозихме на собствен ход до Трън, поне кафе да пием, за да задействаме деня. С дразнещо закъснение от 2 часа и половина стигаме село Туроковци и с ранички на гръб отправяме взор към невидимото – връх Руй, там някъде отвъд видимите 4 часа. Може и малко да попрехвърлихме четирите часа, защото ту горски ягоди ни отбият от пътя, ту билки или чисто и просто любуване на ширналите се пред погледа необятни гледки. Една поляна багосклонно ни зарадва с изобилие от жълт равнец. Е, нямаше как да не набера една китка.

Последния баир преди целта ни поизпоти здраво. Със ситни крачки едва пъплим нагоре, само за да видим, че има и друг хълм за изкачване до върха. Няколко самотни стръка жълт крем отвличат вниманието ми и ми дават възможност да поотдъхна, докато се опитвам да фокусирам фотоапарата с треперещи от умора ръце. 



Разгеле, стъпихме до заветната куличка сочеща 1706 м надморска височина, както и българо-сръбската граница. Обърнахме гръб на сръбско и седнахме с лице към нашата си България. Хапнахме, пийнахме и възстановихме телата за пътя надолу. Пече, а наклонът на места е кофти даже и за слизане. Цаката му е да береш билки по стръмното и така краката не се размазват, или поне не го усещаш. Резултатът е бавно слизане и китка още една китка, този път от високопланинско, по-дребно Еньовче. Слизането уж е по-лесно, а ми се струва безкрайно.

Прибираме се в София още същия ден и чак не ми се вярва, че само преди няколко часа съм била там, далече, на един връх на границата със Сърбия. Силите ми стигат колкото да навържа билките да съхнат и благодарно да положа глава за заслужена почивка.