Предстоят три многоочаквани дни в Триград. Запазваме си стая в къща за гости на пъпа на селото. Попадаме на една много чаровна и енергична хазяйка, което си е желана част от всяко приятно прекарване. Набързо мятаме оскъдния багаж в стаята и се смъкваме към пещерата Дяволското гърло. Пътьом подпомагаме местната микроикономика с покупката на мурсалски чай и боров мед. В пещерата не влизаме, но пък сядаме пред входа на по бира. 



Горе-долу точно се прибираме за вечеря. Аз ще експериментирам с пататник – много ми е объркано мнението за пататника. В 2 от 3 случая не ми харесва, но сега улучвам десетката. Този е много вкусен. А пък порцията е за двама. В конкретния случай, от двамата на масата, само аз ям картофи, та се наложи на помощ да се притече местната котка. Шапка ѝ свалям, изяде колкото мен! Картофи. Коте да яде картофи! Значи, пататникът наистина си заслужава!

След като преди вечеря изследвахме долната част на селото, сега тръгваме нагоре, към границата, за да поразтъпчем вечерята. Разни къщички, коя се дава под наем, коя строена нарочно за гости. Тук-там се виждат малки плантации за мурсалски чай. В наше време така се отглежда. Има нужда от сухи, каменисти почви, та неслучайно е нещо характерно за Родопите.

Селото завършва с два хотела – по-грозният е скрил зад себе си по-уместният откъм архитектура. Там е и конната база на селото. Не се качихме на кончетата, но сигурен източник в последствие потвърди, че там си струва ездата. Другия път може и да пробвам.

Триградчани са ранобудни хора и още в ранни зори, към 6:30-7:00, вече са на крак, явно без никаква нужда от стимулирано разсънване. Бъбрят, пият кафе, чакат минибусчета да ги извозят до близките насаждения на картофи или мурсалски чай... и всичко това в нашата стая. По право, под нея, но сякаш бяха при нас. Да не повярва човек, обаче това се оказва абсолютно ненатрапчиво гайле. Направо на време ни разбуждат, за да се поокопитим до към осем и да се разходим из района. Нали затова сме дошли. Но преди разходката са по-важите неща - мекиците. Аз лично, като по-дребната в компанията, си поръчках две. Трябваше някак да предугадя размера на тукашните мекици, спомняйки си вчерашната порция пататник. Да, ама не. Едната мекица остава неизядена, но прилежно бива опакована и прибрана за предстоящия дълъг ден по баирите. А баирите включват в частност разходка до Чаирските езера. По предварителна информация разстоянието от Триград до езерата е около 10 км, тоест грубо 3 часа по неравен терен. Аз измислих плана, но нямам никаква представа къде отиваме. Има два пътя към Чаирските езера. Ние хващаме този, на който тук казват „пряката пътека“. Тръгва от римския мост в Триград. Иначе има и друг, коларски път, но той бил по-дълъг и по-открит. Както казах, не знам къде отиваме. Следваме приблизително някакви указания от интернет, но всъщност не е нужно. Пък и както отбеляза другарчето, на интернет не бива сляпо да се вярва. Съвет – просто следвайте маркировката за с. Мугла и няма как да се объркате. То са едни прекрасни поляни, редуващи се периодично с иглолистни гори, то е красота и тишина. 



Чак до хижа Чаирските езера не срещнахме жив човек. Самата хижа е доста голяма. Сега ми се струва празна, но пък хижарката ни нагости с ароматен чай от билки, както каза тя с усмивка „ от каквото има“. В близост до хижата са две или три от езерата; така и не рзбрах къде свършват или се преливат едно в друго. Трудно е да се нарекат езера, защото са се заблатили. Преди години са ги почиствали, но сега са защитени и не се пипат. Наносите бавно се отлагат в тях и ги заблатяват. Оказва се, че някак сме успели да пропуснем някои от интересните забележителности. Един вид сме стигнали до Рим и сме се разминали с папата. Не видяхме езерото с островчето и пияната гора, в която дърветата растат в разни странни посоки, опитвайки се да преборят движението на свлачището, върху което са имали нещастието да пораснат. Е, някой друг път и тези неща ще видим. Този път се наслаждваме на самата природа в района. Отделните обекти не са крайна необходимост за чудесното ни усещане. Много е жарко и направо попиваме водата. 

И на отиване и на връщане се оглеждахме нарочно по поляните за мурсалски чай в диво състояние, обаче не видяхме. После ни казаха, че дивият е по-дребен, но по-ароматен, горна класа, така да се каже. По „Тошово време“ имало няколко поредни години, в които мурсалският чай е започнал да изчезва и се наложило да се прилагат крути мерки. Пръскали са околността с отрови, като за щастие са осведомявали местното население. Целата на тази, на пръв поглед, брутална кампания е била насилствено да се ограничи брането на дивия мурсалски чай и по този начин да се даде възможност, каквото е останало от него, да си пръсне семената, та да се разкучи отново. Операцията, вярвате или не, е била успешна. Сега мурсалският чай основно се гледа в семейни фермички. Почти всяко семейство си има градинка с мурсалски чай и брането му в диво състояние сигурно е далеч по-ограничено. Пак ще кажа, че ние все пак не го видяхме. Дали не го забелязахме във високите треви, дали времето му беше попреминало, или пък ние сме подранили, не знам. Чай, естествено, си отнесяме – от личното производство на хазяйката.

Признавам си, че макар и да спирахме за почивки из пътя до езерата и обратно, се изморих. Блажено си полягаме, преди отново да се разходим към „гърлото“. Не стигаме дотам обаче. Спираме се в един хотел край пътя за едно късно кафе. По личното ми мнение мястото е леко архитектурно недоразумение. Опитали са се да го докарат на замък, но с народни елементи. Великолепно избрано място, добро обслужване, приятна родопска музика, ама защо пък замък, вместо нещо по-вписващо се в пейзажа?!? Пием кафе и какао, наслаждаваме се на ромола на рекичката, но решаваме да се върнем в селото и да видим с какво ще ни гости хазяйката. А имаме и винце, което да доснадим към вечерната трапеза. Съвсем типично нещо тук е пастървата. Салатка, пастърва, червено вино. Хладничко е и червеното вино си е точно на мястаото. Пък нека ми разправят после, че рибата вървяла с бяло вино. С бяло може и да върви, но с червено направо плува! И паниран кашкавал.

Събуждаме се пак от сутрешната гълчава. Действа безотказно, по-ефективно от будилник. Кафе, домашно кисело мляко, мекички, галещо сутрешно слънце и раздумка за бързо отлетелите два дни. Разговори за гъби и загатване да дойдем пак – наесен.