Триград се превръща в едно много предпочитано място за дву- или тридневна почивка. На първо място идват мекиците за закуска и пържената пъстърва за вечеря, които нашата хазяйка приготвя великолепно, а после следват всички разкошни места наоколо, които човек може да посети просто разхождайки се пеша. Никакъв автомобил. Велосипедът никак не е за пренебрегване, стига да намерите начин да си го транспортирате до там.

След като при предишното ни посещение се разходихме целодневно до Чаирските езера, сега тръгнахме в противоположната посока – към с. Ягодина. Пътят до там е значително по-кратък, а и доста по-лесен, в смисъл по-полегат. Може да се тръгне откъм хижа „Триградски скали“, но аз бих препоръчала да се поеме от самото село Триград. Така се спестява един много стръмен баир, но все пак всекиму според вкуса...

Пътят се вие из много хубава иглолистна гора. Игликите са нацъфтели и доста от тях се присъединиха към моята китка, която щеше да влезе в редиците на сушените билки, които бера всяка година за ароматен и здравословен чай през студените месеци. Игликата се тачи като една от най-добрите билки по нашите земи. Аз лично я ползвам с по-обикновена цел, а именно да регулира спичащото действие на повечето други билки в чая.

Пролетта в тази част на Родопите идва някак по-късно. Вече влезе май, а тук джанките тепърва се пременяват в бяло. Из софийско, местните хлапета вече берат реколта с горчиви костилки...

По някое време стигнахме до разклонение на пътя – в едната посока е село Ягодина, я в другата – Ягодинската пещера. След известен спор тръгнахме към пещерата. Не че не я посетихме при предишното ни идване до Триград, но някак бях решила, че пътят до там трабва да е по-красив. Нали трябва да се стигне до Буйновското ждрело. А то е много красиво. Малко мрачно, малко приказно, но красиво. Уви, не ни е било писано да стигнем до ждрелото този път. Виновниците са едни неудобни обувки, които създадоха чудни, болезнени пришки. С несподелима болка стигнахме до едни поляни, откъдето в далечината се виждаше с. Ягодина. По-наблизичко из поляните пък са издигнали малък прасвославен параклис – Пресвета Богородица. Това беше крайната ни точка този ден. Последва принудително и бавно прибиране в Триград. Макар и не много дълга, се получи много добра разходка. Всъщност, такава беше за мен, защото не аз бях с пришките!

Остава само да предполагам как щеше да се разгърне Буйновското ждрело пред нас. А дали въобще щяхме да го видим? Или може би ужасено ще махаме с ръце, в опит да се задържим невредими на края на бездната, изскочила изневиделица пред краката ни? Кой знае? Този път не разбрахме, заради споходилите ни пришки, но пък като знам колко е тясно на места ждрелото и какви са му отвесни скалите, гореописаният апокалиптичен сценарий не е невъзможен. То е ясно, че в Триград пак ще се ходи, само въпрос на време е да извървим пътеката до края.

Следобедът уплътнихме с автомобилна разходка на юг към с. Кестен. И до него не стигнахме, защото асфалтовиат път стига само до някъде. После става черен, а за него колата ни е леко ниска. И за проклетия, задната скорост едвам влезе...

Тъкмо се прибрахме и като задуха и заваля, та се продъни небето. Изкарахме един разнообразен ден, пълен с красиви гледки накъдето се обърнеш и докъдето поглед стига. В Триграското ждрело погледът не стига много далече, но какво видиш – все си заслужава!